Джон Кейс: Конниците на Апокалипсиса

Сградата бе ужасяваща — изкуствена морга, препълнена с трупове на мъже, жени и деца, чиито покрити с язви крайници бяха започнали да синеят в дните, преди да умрат. Като единственото медицинско лице в Таси-ко, Канг бе пренесъл труповете в работилницата, за да изчакат погребението си през пролетта.

До днес, докато не бе видял камионите, движещи се бавно към селото, Канг се съмняваше, че до пролетта някой ще си направи труда да погребе мъртвите. Ако случайно някой би го направил, едва ли щеше да е той самият, а ако трябваше да бъде той, едва ли би имал сила за кирка и лопата.

Засрами се от горчивите си мисли. По някое време, може би когато умря жена му, се бе предал на отчаянието. Беше започнал да мисли, че страданията в Таси-ко отминават незабелязани или са пренебрегвани, защото селото е далечно и незначително. „Това са предателски мисли — каза си сега. — Ако се разпространят, ще отслабят съпротивата на цялото население. При това са грешни, точно колкото и предателски. Ясно е, че животът на един селянин в Таси-ко не струва толкова, колкото животът на един инженер в Пхенян.“ Доказателството беше долу, на пътя. Всичко бе просто въпрос на време и на разпределение на оскъдните ресурси.

Идването на армията бе отрицание на неговите лоши и мрачни мисли. В камионите трябваше да има храна и лекарства. Както и доктори, истински лекари, а не недоучени фелдшери като него. Хора, завършили университета в Пхенян. Те щяха да знаят какво да направят.

Той самият не можеше да направи нищо. За по-малко от месец видя как селото му се съсипа от някаква болест, чиито симптоми бяха толкова жестоки и странни, че когато чуха за тях, изпратиха в Таси-ко лекар от Института за заразни болести в столицата.

Лекарят беше много нисък и много стар — дребен изкуфял човек с дълги пожълтели зъби. Непрекъснато пушеше вносни цигари и или говореше, все едно се кара, или мълчеше. Канг знаеше, че след като пуши толкова, този човек трябва да е много важен. И въпреки това не го харесваше.

Накрая лекарят изследва десетина пациенти, четирима от които вече бяха умрели. Взе си бележки за симптомите и разпита Канг за развоя на болестта. Взе и кръвни проби от четирима селяни и уреди двама от починалите да бъдат закарани в столицата за аутопсия.

Когато докторът си тръгна, Канг го попита какво трябва да прави в негово отсъствие, но старецът не му отговори. Само си запали поредната цигара и като се облегна на прозореца на колата, посочи зданието, където бяха труповете.

— Всичко това — каза — е от Испанската дама. Испанската дама го е причинила.

Въпреки че на Канг не му беше работа да противоречи на важен лекар от Пхенян, не можа да се сдържи и докато колата потегляше, възрази:

— Докторе, не може да е така! Не сме имали никакви посетители. Никакви външни хора…

Колата потегли и Канг изкрещя:

— Какво да правя?

Старецът се обърна на седалката си и поклати глава, сякаш Канг се е побъркал.

Това обаче вече нямаше значение. Старецът се връщаше. С лекарства и булдозери да погребат мъртвите.

Канг знаеше, че трябва да се спусне по хълма, за да помогне на войниците. Студът обаче го разколеба. Каквито и лекарства да носеше армията, каквато й храна да караха, едва ли носеха дърва за огрев и би било глупаво, след като се е изкачил толкова високо в този студ, да се върне с празни ръце.

Той се спусна на стотина метра надолу, избра едно малко дръвче и коленичил в снега, започна да го реже с триона. Дръвчето беше жилаво и се огъваше, но накрая се предаде и Канг се изправи. Завърза въжето малко над отрязаното, обърна се и го повлече нагоре по склона.

На билото се спря, за да си поеме дъх, и това, което видя, го стресна. Почти на километър на юг половината от конвоя — три камиона и един влекач — бяха спрели и чакаха. В същото време другите камиони продължаваха бавно да се придвижват… през селото.

С изключение на джипа. Той бе спрял на малкото площадче, което в миналите, по-добри времена служеше като пазарче за местните селяни. В студа то привличаше селяните като магнит. Канг знаеше какво точно чакат — лекарства, храна и новини.

Тръгна пак, но се поколеба. Конвоят на юг от градчето не бе помръднал. Камионите стояха по средата на пътя с изгасени двигатели, а войниците се разхождаха около тях и пушеха, преметнали калашниците си на рамо.

На север се повтаряше същата картина. Другата половина от конвоя бе спряла на километър от Таси-ко. Войниците бяха скочили от камионите, стояха и чакаха. Много притеснителна гледка, дори и когато я гледаш от високо. Селото сякаш беше под карантина. Въпреки че се разтревожи от това, Канг разбра смисъла. Каквото и зло да имаше в Таси-ко, то трябваше да бъде ограничено. Измамена от Китай, разорена от наводнения и измъчена от глад, страната му трудно щеше да издържи ново бедствие.