Джон Кейс - Конниците на Апокалипсиса

— Нали видя, че светлината угасна?

Сузана се изненада.

— Каква светлина?

— В очите й — отвърна Вон. — Нали се гледахте, докато й слагах инжекцията.

Сузана бавно кимна. Да, беше видяла. Очите станаха… като мътна вода.

Двамата мъже натикаха тялото в караваната.

Вон се обърна към Сузана и я погледна със симпатия.

— Виждам го на лицето ти.

— Какво виждаш? — попита Сузана.

— Начина, по който реагира. Беше сякаш… — Гласът му заглъхна.

— Какво? — попита Сузана, почти сякаш Вон флиртуваше с нея.

Той помисли за миг, поклати глава и се засмя:

— Сложно е. Доста е сложно.

След това хвана трупа на мъжа под мишниците и го повлече към караваната.

Сузана не можеше да повярва на очите си — ивиците, които краката очертаваха в пръстта, бяха толкова идеално успоредни, сякаш някой ги рисуваше на бял лист.

В началото не ги чу. Шумът беше на стотици метри отдолу — далечен вой, сливащ се с вятъра. Канг бавно се тътреше нагоре по хълма, навел глава, пренебрегвайки свистенето на вятъра и тракането на зъбите си.

Студът го правеше тромав. На два пъти се подхлъзна на заледени места и двата пъти успя да се задържи, забивайки пръсти в коравия сняг. Ръкавиците му бяха целите на дупки и усещането бе сякаш хваща натрошено стъкло.

Въпреки това бе изненадан, че е стигнал толкова далече по това време на зимата. В крайна сметка беше сакат. Корав обаче, като истински кореец. И други бяха минавали преди него по този път, но бяха имали по два здрави крака.

Той имаше само един.

Повечето дървета бяха изсечени преди години за огрев. Докато се катереше нагоре, Канг стигна до оцелелите борчета с нарезите за събиране на смола по кората. Това минаваше за храна в гладните години.

Меката смола, която изсмука точно под един нарез, напълни стомаха му. Въпреки че едва я преглъщаше, беше приятно да я дъвче. Премахваше поне за малко болките от глада и приличаше на слаб чай.

Все пак обаче, като вземаше смолата, убиваше дърветата и нараняваше земята.

Жените бяха тези, които се катереха по хълмовете, за да берат треви и да събират смола и дърва. Докато не се бе разболяла, както се случи и с много други, жената на Канг се катереше по същия хълм, със същия сгъваем трион, който той носеше сега, и дори със същото въже.

Тя му бе казала да идва тук. Въпреки че беше невероятно стръмно, той удържа обещанието си и правеше това, което му бе казала. След смъртта й бе изминавал това разстояние десетки пъти, като разменяше събраните дърва за ориз, билки и дори чифт стари обувки. Сега вече познаваше хълмовете над Таси-ко толкова добре, колкото пукнатините на тавана над леглото си.

Спря за малко, за да си поеме дъх, и се вгледа в планинския терен — преценяваше как най-добре да мине през скалите и точно къде да стъпи. Това беше малко сложно, защото единият му крак бе дървен от коляното надолу и нечувствителен при стъпване.

Пред него имаше празно пространство и той бавно тръгна по снега, като внимаваше да не се подхлъзне. Най-сетне стигна върха на хълма и мястото, което търсеше — няколко борчета, блестящи със зелените си иглички изпод снега.

Както ставаше винаги, когато стигнеше до това място, лицето на жена му се появи пред очите му и те се напълниха със сълзи. След това Канг се втурна към дърветата, намери едно от тях с нарез и започна да смуче смолата. После погледна има ли някое подходящо, което да отреже и да занесе в селото.

И тогава сред тишината на боровете освен свиренето на вятъра чу различен звук — механично бучене, което разпозна веднага.

Това беше звукът на спасението, бученето на освобождението.

Канг се свлече малко надолу и погледна към пътя. Конвой от камиони се движеше към Таси-ко. От това разстояние изглеждаха съвсем мънички.

Всичко на всичко бяха шест камиона с войници, един джип и два влекача, натоварили оранжеви булдозери. Веригите им мачкаха снега и леда и изглеждаше, че конвоят очертава права черна линия.

За пръв път от много седмици Канг се усмихна, с облекчение седна на снега и затегна винтовете на изкуствения си крак. Нещата щяха да се оправят.

Това беше най-страшната зима, която помнеше — парализиращ студ, който бе довел до глад, а гладът — до болест. Трийсет и един души — една четвърт от селото — лежаха на пода в работилницата, телата им бяха наредени едно до друго като отсечени дървета. (Тази сграда, изглеждаща като ковчег и направена от цимент, бе място, където се правеха метли — хубави метли — вече повече от двадесет години. Сега обаче бе мъртва като струпаните в нея. Без отопление връхчетата на метлите щяха да увехнат дори въздухът да е сух и да няма течение.)