Джон Кейс: Конниците на Апокалипсиса

Очуканата каравана с регистрационни номера от Аризона подскачаше и трополеше по пътя, като забавяше при всяка пощенска кутия, след това пак увеличаваше скоростта, после пак забавяше — шофьорът търсеше точния адрес.

Томи се загледа в сребристите залепени букви, измърмори нещо, загаси фаровете, върна малко назад и притаил дъх потегли по дългата алея към къщата.

Сузана се размърда на седалката си и пое дълбоко дъх. После си облиза устните.

Караваната се дотътри по чакъла до входната врата на бяла къща под короната на няколко стари кестена. Томи загаси двигателя, дясната врата се отвори и Сузана се измъкна навън.

Тя беше, както всеки можеше да види — хубавичка, млада и бременна, с големи кафяви очи и пепеляворуси коси. Носеше жълта рокля под развлечен сив пуловер, който й бе твърде голям — като наследство от баща й. С поглед към шофьора, който казваше: „Ето, тръгвам“, тя пак пое дълбоко дъх и тръгна по стълбите между лехите с цветя от двете страни.

Изкачи се на площадката и се поколеба. Внезапно се почувства слаба и уморена. Постоя пред вратата. После почука — много тихичко; тайничко се надяваше, че няма никого.

И наистина не дойде никой, но тя чуваше, че вътре работи телевизор, и почука пак. Този път по-силно. След това почти заблъска по стъклото на вратата.

Накрая една жена към петдесетте погледна през прозорчето.

— Моля?

— Здравейте! — каза Сузана. Изглеждаше овчедушна и хубава.

Марта Бергман погледна корема й, после погледна караваната — един къдрокос младеж (съпругът на младата жена, предположи тя) махаше с ръка. На едната страна на караваната бе изрисувана испанска сеньорита, срамежливо прикрила се зад ветрилото си. Продавачите на каравани обичаха да правят това — рисуваха по колите сцени от местата, откъдето се предполагаше, че са собствениците: каубои, раци и небостъргачи. Марта реши, че караваната е от Ню Мексико или някъде от Югозапада, и попита:

— Какво има?

— Ами… — отговори Сузана и пристъпи от крак на крак. — Загубихме се.

Лицето на Марта омекна.

— Какво търсите?

Младата жена вдигна рамене.

— Загубихме номера. Знаем обаче, че е една от тези къщи — една от къщите на Бойс Роуд.

— Това е дълга улица, мила.

— Ако… ако мога да използвам телефона ви… да се обадя на брат си.

Марта се намръщи. После погледна корема на Сузана и внезапно успокоена, се усмихна, махна верижката от вратата и отвори.

— Разбира се. Влезте. Телефонът е ето там — на масичката.

— Благодаря — каза Сузана и влезе във вестибюла. — О, каква красива къща! — Всъщност приличаше точно на къщата на родителите й, с изкуствения паркет в стаите и натруфените мебели.

От съседната стая мъжки глас надвика звука на телевизора:

— Марта! Какво правиш? Изпускаш!

— Идвам.

— Кой е? — попита мъжът.

— Една млада жена. Иска да се обади по телефона — отговори Марта, погледна Сузана и въздъхна: — Играят „Джетс“.

Сузана се усмихна разбиращо и поклати глава, сякаш казваше: „Мъже!“. После отиде до масичката с телефона.

— Благодаря ви още веднъж — каза тя и вдигна слушалката. Обърна се с гръб към жената, набра номера на клетъчния телефон в караваната и изчака. Няколко секунди имаше шум, неясен звук и…

Щрак.

— Да! — Беше Вон.

— О, здрасти! — изпищя Сузана радостно — заради госпожа Бергман.

— Влезе ли?

— Да! — И след това, както го бяха репетирали, започна да разказва подробно как току-що завила зад ъгъла, понеже загубила номера на къщата и кой всъщност точно бил той?

— Какво става с пистолета?

Сузана се усмихна — госпожа Бергман не можеше да я види, — издърпа лекичко чекмеджето на масичката, видя пистолета и каза:

— Взех го! Няма проблеми.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Идвам.

Тя продължи да говори няколко секунди след като Вон беше затворил, после затвори, обърна се и се опря на масичката.

— Добре че успяхте да се обадите — отбеляза госпожа Бергман, въпреки че се чувстваше малко неловко от това, че младата жена не бе помръднала от мястото си до телефона. — Наблизо ли е къщата?

Сузана сви рамене, отвори чекмеджето и извади пистолета. Видя уплахата в очите на госпожа Бергман, сложи го зад гърба си и се усмихна.

— Не се плашете. Сериозно.

Мислеше си за Соланж и за това, което й бе казал снощи: „Опитайте се да не ги уплашите. Няма смисъл да се създава паника. Поне засега.“

Точно тогава влезе Хари Бергман — намръщен, с чаша вино в едната ръка и вестник в другата. На шията му на черна каишка висяха очила за четене.