Джон Кейс - Конниците на Апокалипсиса

— Но всичко е било ограничено в студентското градче, нали?

Ани кимна.

— И как става така?

— Нямам представа — каза тя.

— Мисля, че вече знам. Знам начина, който са използвали.

— И какъв е?

Франк посочи парата, която се извиваше над близката шахта.

— Пара? — попита тя недоверчиво.

— Точно така — отвърна Франк. — Болниците и университетите я използват не само за отопление, но и за климатиците. В градовете също се използва. Половината, дори може би повече от сградите в този град се отопляват с пара.

— Но… нали това е затворена система — възрази Ани. — Парата не влиза във вентилационната система на сградите. Само загрява радиаторите…

— Тя се просмуква навсякъде — настоя Франк. — Не в сградите, а по пътя към сградите. Изпуска се през шахти на всеки ъгъл по улиците на града. Огледай се!

Тя го направи. Навсякъде наоколо имаше мънички струйки пара.

— Откъде знаеш всичко това, Франк?

— Баща ми работеше в топлоцентрала. В Керуик. През ваканциите му помагах.

— Но… — Ани го погледна объркано. — Как Соланж може да вкара вируса в тръбите?

— В централата има едно място, където добавят химикали за деминерализиране и премахване на котления камък. Те влизат директно в цялата система.

— Тези централи не се ли охраняват?

— Сигурно. — Внезапно го обхванаха съмнения. — Но това е само на теория. Поне аз не виждам никаква топлоцентрала наоколо. А ти да виждаш?

Огледаха се. Нямаше нищо подобно. Само изоставени сгради.

Ани посочи караваната.

— А тя какво казва?

— „Да ти го начукам“ — отговори той и като видя смаяния й поглед, добави: — Просто цитирам. Не беше предложение.

Отново огледа района. Къде можеше да е Соланж? Знаеше, че е наблизо. Нямаше как да е иначе.

Не се виждаше обаче нищо. Само някакви кръчми, празен паркинг, затворен с вериги, запуснати жилищни блокове. Витрина на църковен магазин, комплекс в строеж, облицован с червени тухли — стъклата бяха изцапани с мръсотия. Деца, скачащи на въже.

Кошчето за боклук на Соланж! Една от сградите беше същата Като на скъсаната снимка, която бе извадил от кошчето за боклук.

— Той е тук — каза Франк и посочи.

Ани го погледна недоверчиво.

— Откъде знаеш?

Франк не й отговори, а викна:

— Само наглеждай Майка Тереза!

И затича.

Сградата имаше вид на куб, построен от сгурия и поставен върху стъклен килим в центъра на празния паркинг. Франк тръгна покрай оградата — все някъде трябваше да има вход. Намери го и влезе.

Приближи се до самата сграда, сякаш вървеше през минно поле и очакваше всеки момент да бъде прострелян. Не се случи обаче нищо. На земята бе захвърлен счупен катинар, а вратата бе отворена. Той влезе и видя, че сградата е празна.

Сега поне знаеше къде е и знаеше какво представлява тази сграда. Това беше „разпределителна станция“ — неотоплявана сграда, от която започваше вертикална шахта със стълби, по които службите за поддръжка влизаха в подземната градска мрежа. Въпреки че не се виждаше, това беше внушителен лабиринт от катакомби и тунели, ниши, комини и канали, които даваха достъп до всички видове линии за снабдяване — електричество и газ, вода и пара, кабел и телефон. Франк знаеше това, защото всички системи за пренасяне на пара бяха изградени повече или по-малко по един и същ начин. Освен това един от техниците в топлоцентралата в Керуик беше работил в Ню Йорк и не спираше да говори за това — колко огромна и сложна била системата в този град. Сякаш още чуваше гласа му: „В Ню Йорк…“ Входът към шахтата се намираше под метална плоча на пода. Франк я отмести и заслиза надолу.

Това беше възможно най-лошото — смесица от виене на свят и клаустрофобия. Шахтата беше тясна, зле осветена и миришеше отвратително. Нямаше начин да разбере колко дълго слиза — дали са десет метра, или петдесет — но във всеки случай беше твърде високо за падане. А и стълбата беше хлъзгава.

Накрая стъпи на твърда земя и се вслуша в ударите на сърцето си. Намираше се в дъното на дълъг тъмен тунел, който му напомни за един стар филм на ужасите.

„Внимавай — каза си. — Нали не искаш да те убият тук? Не искаш дори да се загубиш.“

Бавно тръгна напред. Когато очите му се приспособиха към сумрака, ускори крачка — чувството за дълг надделя над страха. Трябваше да хване Соланж преди той да стигне до централата.

За щастие не трябваше да решава накъде да върви. Тунелът беше прав. Имаше по някоя галерия от всяка страна, но той бързо разбра, че всички те са задънени, така че просто не му се налагаше да взима решения.