Стивън Кинг - Черният дом

Самите стаи се различават в зависимост от здравословното състояние и умствените способности на обитателите. Тъй като всички спят, можем да надникнем тук-там. В № M10 — единична стая през две врати от вътрешната рецепция — живее Алис Уедърс (която леко похърква и сънува как се носи в съвършен унисон с Фред Астер по бял мраморен дансинг), заобиколена с толкова много артефакти от предишния си живот, че се налага да извършва сложни маневри сред множеството столове и ъглови масички, за да измине разстоянието от вратата до леглото. Освен мебелите си Алис е запазила почти напълно и разума си и си чисти стаята сама, при това безупречно. В съседната стая № M12, преградена с тънка завеса, сред купища семейни фотографии и рисунки на внуците си съжителстват двама възрастни фермери — Торвалдсън и Джесперсън, които не си говорят от години.

Малко по-нататък се намира стая № M18, която представлява пълна противоположност на блестящата от чистота, макар и претъпкана с мебели M10, тъй както обитателят й, известен под името Чарлс Бърнсайд, е антипод на Алис Уедърс. В M18 няма масички, бюфети с витрини, огромни кресла, огледала с позлатени рамки, лампи, тъкани черги и плюшени завеси — единствената мебелировка на тази гола стая се състои от метално легло, пластмасов стол и скрин. Върху него не са подредени семейни снимки и по стените не са окачени рисунки на разкривени къщи и тромави човечета. Господин Бърнсайд не изпитва абсолютно никакъв афинитет към домашния уют — плътен слой прах покрива пода, перваза, голия плот на скрина. Стая M18 няма история и е напълно лишена от човешко присъствие — тук се създава усещане за жестокост и бездушие, което напомня на затворническа килия. Ужасно вони на екскременти.

Но въпреки приятната компания на Веселяка Макстън и чара на Алис Уедърс ние сме тук най-вече заради Чарлс Бърнсайд, известен като „Бърни“.

ВЕЧЕ СЕ ЗАПОЗНАХМЕ с Веселяка. Преди да се настани в пансиона, Алис Уедърс обитаваше грамадна къща в старата част на Гейл Стрийт във Френч Ландинг, където надживя двама съпрузи, отгледа петима синове и изучи четири поколения местни деца да свирят на пиано; никое от тях не стана професионален музикант, но всички я помнеха с обич и я споменаваха с умиление. Както повечето обитатели на пансиона Алис пристигна тук със сина си, изпитвайки едновременно неохота и примирение. Бе вече твърде възрастна да живее сама в голямата къща на Гейл Стрийт — двама от синовете й вече бяха възрастни, семейни мъже и я обграждаха с грижи, но тя не искаше да им е в тежест. Алис Уедърс бе прекарала целия си живот във Френч Ландинг и никак не й се щеше да напуска дома си, макар в известен смисъл да знаеше открай време, че ще свърши дните си в пансиона „Макстънс“ — заведението не предлагаше кой знае какъв лукс, но иначе бе съвсем прилично. Когато синът й Мартин я закара с автомобила си да го разгледа, Алис установи, че познава поне половината обитатели.

За разлика от госпожа Уедърс обаче високият, кльощав старец, който лежи в металното легло, завит с чаршаф, нито е наред с ума, нито сънува Фрсд Астер. Олиселият му череп е осеян с множество жилки и завършва с издадено чело, увенчано с рошави вежди като кълба сивкава тел, изпод които две святкащи тесни очи от двете страни на месест нос се взират през прозореца в горите северно от пансиона. От обитателите на „Маргаритка“ само Бърни не спи. Очите му блестят, устните му са разтегнати в странна усмивка, но тези подробности нищо не означават, тъй като съзнанието му вероятно е изпразнено от съдържание досущ като стаята му. От години страда от болестта на Алцхаймер, тъй че външните признаци на задоволство са може би проява на физическо удовлетворение на най-примитивно ниво. Ако все още не сме отгатнали кой е източникът на гадната воня в стаята, петната по чаршафа недвусмислено издават отговора. Бърни току-що е изпразнил дебелото си черво в леглото, но тази ситуация, меко казано, въобще не го интересува — о, не, той е напълно лишен от чувство за срам. За разлика от прелестната Алис той вече няма власт над лостчетата в мозъчната си кутия, но ако се съди по симптомите, не се числи към типичните случаи на заболяването. Ден-два мърмори над овесената каша като останалите зомбита, после изведнъж се съживява и отново преминава в лагера на живите. В подобни моменти обикновено съумява както се полага да прекоси коридора до тоалетната, после часове наред се крие в усамотение или пък се разхожда нагоре-надолу из пансиона и дразни — буквално тормози — всички без изключение. В моментите, в които се завръща към живота, е лукав, потаен, безочлив, язвителен, инатлив, вулгарен, злонамерен и сръдлив, с други думи е напълно адекватен според разбиранията на Веселяка — тоест от един дол дренки с останалите старци в пансиона. Сред медицинските сестри, сътрудниците и обслужващия персонал се шири подозрението, че Бърни не страда от Алцхаймерова болест. Те смятат, че се преструва, като нарочно им създава допълнителна работа, докато си почива и събира сили за поредното си преобразяване в заядлив гадняр. Едва ли можем да ги виним за подобни подозрения. Ако диагнозата му не е погрешна, Бърни е единственият пример в света за пациент с Алцхаймерова болест, който се радва на продължителни периоди на възвръщане на разума.