Стивън Кинг: Черният дом

Колкото и да е невероятно, в полицейския участък прозорците на първия етаж откъм улицата светят. Вратата се отваря. Висок тъмнокос младеж с бледосиня риза с навити ръкави, тъмносини панталони и колан с полицейска емблема излиза навън. Масивната тока и позлатената полицейска значка проблесват под лъчите на яркото утринно слънце и всички атрибути на Боби Дюлак — включително деветмилиметровият пистолет в кобура на кръста му — изглеждат нови-новенички като самия Боби Дюлак. Новакът проследява с поглед червения микробус, който тъкмо завива наляво по Втора улица, свежда поглед към навития на руло вестник и се намръщва. Подритва го с лъснатата си до блясък черна обувка и леко се привежда, като че се опитва да разчете заглавията през найлоновата опаковка. Само че тази техника очевидно не дава желания резултат. Продължавайки да се мръщи, Боби церемониално се навежда чак до земята и с неподозирана грациозност грабва вестника, както котката подхваща някое от малките си, реши ли, че то се нуждае от преместване. Младежът, който държи вестника с два пръста, бързо се оглежда наляво и надясно, пъргаво се извръща и изчезва в участъка. Ние пък, заинтригувани от този така любопитен спектакъл, вече сме се спуснали почти над полицейския служител и го следваме в участъка.

В боядисания в сиво коридор забелязваме врата без надпис и табло за съобщения с оскъдна информация; в другия му край се вижда метално стълбище, което води към съблекалнята, душовете и стрелбището на долния етаж, както и към помещението за разпити и дълъг коридор с две редици килии — понастоящем празни — на горния. Някъде кънти радио — музиката и гласовете като че ли са прекалено гръмки за такава блажена и спокойна утрин.

Боби Дюлак отваря анонимната вратата и влиза в стаята на дежурните, откъдето току-що е излязъл — ние го следваме по петите на лъснатите до блясък обувки. Отдясно до вратата са картотеките; встрани е курдисана разнебитена маса, върху която стоят спретнати купчини папки с документи и транзист рът, от който се носи жизнерадостната олелия. Ненормалникът Джордж Ратбън с пълна пара увеселява населението със сутрешното си предаване „Язов яз“, което се излъчва от близкото студио на KDCU-AM — „Вашият глас в Кули Кънтри“. Милият Джордж — създава впечатлението, че крещи с всички сили, независимо до каква степен е усилен звукът; просто е шумен човекът и това е елемент от чара му.

Отсрещната стена е прорязана от врата с тъмно прозорче с матирано грапаво стъкло, върху което се мъдри надпис: „ДЕЙЛ ГИЛБЪРТСЪН, НАЧАЛНИК НА ПОЛИЦИЯТА“. Дейл ще се появи най-рано след половин час.

Отдясно на вратата под прав ъгъл са поставени две метални бюра. Зад онова, което е разположено успоредно на вратата, седи Том Лънд — русокос полицай на възраст горе-долу колкото Боби, който за разлика от партньора си не прилича на току-що изсечена монета; той вдига глава и се взира в найлоновия пакет, който Боби Дюлак стиска с два пръста.

— О, поредният подлистник.

— Ти да не помисли, че „Гърмящата петорка“ пак са наминали да ни навестят? На ти го. Тая порнография не ме интересува.

Без да удостои с поглед презряното издание, с отработен замах Боби подхвърля новия брой на „Ла Ривиер Хералд“. Вестникът прелита три метра, описва елегантна дъга и тупва върху бюрото пред Том Лънд, който не успява навреме да предотврати атаката. Боби навъсено се взира в двете имена и фактите, изписани на дългата черна дъска до картотеката. Има крайно недоволен вид, сякаш всеки миг ще се пръсне от ярост.

В това време Джордж Ратбън жизнерадостно се дере от студиото на KDCU:

— Братче, не се занасяй с мене, нещо са ти сбъркали лекарствата! Да му се не види — за един и същи мач ли говорим?! Искам да задам на нашия слушател…

— На Уендъл може да му е дошъл акълът в главата и да е престанал да си пъха носа където не му е работата — разсъждава Том Лънд.

— Уендъл — повтаря Боби. Лънд вижда само тила му, поради което презрителната гримаса не си струва усилието, но Дюлак не може да се въздържи.

— Искам да задам на нашия слушател един-единствен въпрос и го моля с цялото си сърце да ми отговори искрено. Абе, приятел, ти въобще гледа ли мача снощи?

— Не знаех, че с Уендъл сте такива приятели — подмята Боби. — И през ум не ми е минавало, че си ходил чак до „Ла Ривиер“. Винаги съм смятал, че представата ти за страхотна вечер се изчерпва с халба бира и игра на боулинг в Ардън, и едва сега откривам, че всъщност се мъкнеш с разни репортери по университетски градчета. Сигурно мърсуваш и с оня там — Уисконсинския плъх от KWLA. Кой знае колко пънкарки забърсваш покрай него, а?