Стивън Кинг - Плажен свят

Федералният космически кораб ASN/29 падна от небето и се разби. След малко от сцепения му череп се измъкнаха двама мъже, сякаш от него изтече мозък. Те изминаха известно разстояние, после се спряха с шлемове под мишница и се огледаха къде са се приземили.

Това бе един плаж, който не се нуждаеше от океан — той бе океан сам по себе си, изваяно море от пясък, черно-бяла снимка на море, завинаги замръзнало във вдлъбнатини и гребени и пак вдлъбнатини и гребени.

Дюни.

Плитки, стръмни, гладки, нагънати. Островърхи дюни, сплеснати дюни, назъбени дюни, които приличаха на дюни върху дюни — домино от дюни.

Дюни. И никакъв океан.

Долините, които представляваха вдлъбнатините между тези дюни, се виеха като змии в черни лабиринти, по които се пускат плъхове. Ако човек се взираше дълго в черните извивки, можеше да му се стори, че те изписват думи — черни думи, които кръжат над белите дюни.

— Да му го… — каза Шапиро.

— Двоен — каза Ранд.

Шапиро се приготви да плюе, но после размисли. Гледайки безкрайните пясъци, той се отказа. Може би не беше време да губи влага. Полузаровен в пясъците, ASN/29 вече не приличаше на умираща птица, приличаше на кратуна, която се е сцепила и от нея се е показала изгнилата вътрешност. Беше избухнал пожар. Всички резервоари с гориво от едната страна бяха експлодирали.

— Жалко за Граймс — каза Шапиро.

— Да — очите на Ранд продължаваха да се плъзгат по пясъчното море, чак до ограничителната черта на хоризонта, после назад.

Наистина беше жалко за Граймс. Сега от Граймс бяха останали само големи парчета и малки парчета из склада в кърмовата част на кораба. Шапиро бе погледнал вътре и си бе помислил: Изглежда така, сякаш господ е решил да изяде Граймс, после разбрал, че не е вкусен и го повърнал. Това се бе оказало прекалено за стомаха на самия Шапиро. Това, както и разпръснатите зъби на Граймс из склада. Сега Шапиро очакваше Ранд да каже нещо интелигентно, но Ранд мълчеше. Очите на Ранд следваха очертанията на дюните и не се откъсваха от пружиноподобните извивки на вдлъбнатините между тях.

— Хей! — каза Шапиро на края. — Какво ще правим? Граймс е мъртъв. Ти командваш. Какво ще правим?

— Да правим? — Очите на Ранд се движеха напред-назад, над смълчаните дюни. Един сух, постоянен вятър шумолеше по гумираната яка на предпазния му костюм. — Ако нямаш волейболна топка, просто не знам.

— Какви ги говориш?

— Нали това се прави на плажа? — попита Ранд. — Нали се играе волейбол?

Шапиро се беше плашил много пъти в космоса. Почти се беше паникьосал, когато избухна пожарът. Сега, поглеждайки Ранд, усети тръпка на ужас, която бе твърде всеобхватна, за да я възприеме човек.

— Голям е — каза Ранд умислено и за миг Шапиро си помисли, че Ранд говори за неговия собствен страх. — Дяволски голям плаж. Тъй като го гледам ми изглежда безкраен. Човек може да върви стотици километри със сърф под мишница и пак да бъде горе-долу там, откъдето е тръгнал и зад него да има само пет-шест следи от стъпки. И ако останеш неподвижен на едно и също място пет минути и тези пет-шест стъпки също ще изчезнат.

— Направи ли топографска снимка, преди да се приземим? — той реши, че Ранд е в шок. Ранд беше в шок, но не беше луд. Той можеше да даде на Ранд едно хапче, ако трябва. А ако продължаваше да не е на себе си, можеше да му направи и инжекция. — Успя ли да видиш…

Ранд му хвърли къс поглед.

— Какво?

Зелените места. Това смяташе да каже. Звучеше като цитат от Псалмите, и той просто не можа да го произнесе. Дъхът му отекна като камбана в устата му.

— Какво? — пак попита Ранд.

— Топографска снимка! Топографска снимка! — изкрещя Шапиро. — Да си чувал някога за топографска снимка, бе тъпак? Какво представлява това място? Къде е океанът на този скапан плаж? Къде са езерата? Къде е най-близкият зелен пояс? В каква посока? Къде свършва плажът?

— Да свършва? О, той въобще не свършва. Няма зелени пояси, няма ледени шапки. Няма океани. Това е плаж, който си търси океана, приятел. Дюни, и дюни, и дюни, които никога не свършват.

— Ами какво ще правим за вода?

— Нищо не можем да направим.

— Но корабът е така повреден, че не може… да се поправи!

— Без майтап, Шерлок.

Шапиро млъкна. Сега можеше или да замълчи или да изпадне в истерия. Той имаше едно чувство, беше почти сигурен, че ако изпадне в истерия, Ранд просто ще продължи да гледа дюните, докато Шапиро се оправи или не се оправи.