Стивън Кинг - Начин за оцеляване

Бях много внимателен.

Измих го старателно, преди да го изям.

7 февруари

Ампутираният крайник ме болеше лошо, а болката се изостряше от време на време. Но мисля, че дълбокият сърбеж, когато започва процесът на оздравяване е още по-неприятен. Цял следобед си спомнях за пациентите, които идваха при мене с оплакване, че не могат да издържат ужасния сърбеж на заздравяващата плът, а по никакъв начин не можеш да се почешеш. Обикновено им се усмихвах и им казвах, че на следващия ден ще се почувстват по-добре, като дълбоко в себе си мислех какви мърморковци, какви медузи и какви неблагодарни бебета бяха всички те. Сега ги разбирам. Няколко пъти едва се сдържах да не разкъсам превръзката от ампутирания крак и да го почеша, като заровя пръсти в меката сурова плът и измъкна грубите конци и оставя кръвта да се стича по пясъка. Бих направил всичко, само и само да се отърва от този подлудяващ, ужасен сърбеж.

Като стане така, започвам да броя от сто към едно. И смъркам хероин.

Нямам представа до каква степен съм се пристрастил, но зная, че почти непрекъснато се друсам след операцията. Убива глада, така да знаете. Почти не осъзнавам, че съм гладен. Някъде в стомаха ми чувствам слабо, далечно стържене и това е всичко. Лесно може да не му се обръща внимание. Въпреки това, не мога. Хероинът няма реална калорична стойност. Проверявам състоянието си, пълзя от място на място, измервам енергията си. Тя отслабва.

Господи, надявам се, че няма да е необходимо, но може да се наложи още една операция.

По-късно.

Още един самолет прелетя над мен. Прекалено високо, за да ме забележи. Единственото, което забелязах бе следата, която остави в небето. Въпреки това му махнах. Махах му и крещях с всички сили. Когато изчезна, се разридах.

Сега е прекалено късно, за да се види. Храна. Мисля си за всякакъв вид храна. Лазанята на майка ми. Хляб с чесън. Охлюви. Раци и лобстери. Печени ребра. Мелба с праскови. Лондонско печено. Огромно парче сметанова торта и голяма купичка домашен ванилов сладолед, който дават за десерт в сладкарницата на Първо авеню. Топли шницели. Печена сьомга. Печена шунка с резени ананас. Резени лук. Лучена яхния с картофи в чиния, студен чай бавно, бавно да си пия, а от френските картофки свят да ти се завие.

100,99,98,97,96,95,94.

Господи, Господи, Господи.

8 февруари.

Още една чайка кацна върху скалата тази сутрин. Голяма и тлъста. Тъкмо седях в сянката на скалата, където е разположен лагерът ми, с вдигнат нагоре бинтован ампутиран крак. Слюнката ми потече, веднага след като чайката кацна. Като едно от кучетата на Павлов. Чувствах се напълно безпомощен. Като едно бебе.

Взех камък, достатъчно голям, за да ми пасне в ръката и започнах пълзешком да се промъквам към нея. Чувствах се като на терена и си представях ясно как коментаторът казва: „Пинцети напредва по терена, спира се, оглежда се, на кого да подаде, готви се да нанесе решаващия удар“. (Искам да кажа Пайн, Пайн) Нямам особени шансове. Сигурен съм, че тя ще отлети. Но трябва да опитам. Ако мога да пипна тази охранена и нахална птица, ще мога да отлагам до безкрайност втората операция. Пълзях към нея, от време на време удрях ампутирания си крак в някой камък и чувствах как от очите ми изскачат искри и очаквах тя да се вдигне. Не успях.

Тя щъкаше напред-назад, тлъстите й гърди изпъчени като на генерал, инспектиращ войските си. От време-навреме ме изглеждаше с мъничките си, нахални очички и аз замръзвах на мястото си и броях от сто в обратен ред, докато отново тръгне да се разхожда напред-назад. Всеки път, когато махваше с крила, стомахът ми се обръщаше. Продължих да скимтя като пребито куче. Не можех да се спра. Чувствах се като пребито куче.

Не зная колко време я дебнах. Час? Два? Колкото по се приближавах до нея, толкова по-силно биеше сърцето ми и по-вкусна ми изглеждаше чайката. Тя сякаш се гавреше с мене и започнах да си мисля, че щом се приближа достатъчно близко до нея, за да мога да я ударя, тя ще отлети. Ръцете и краката ми започнаха да треперят. Устата ми бе пресъхнала. Ампутираният ми крак трептеше като опъната струна. Сега си мисля, че всичко е било, защото цял следобед не бях се друсал. Толкова бързо? Та аз започнах да смъркам преди по-малко от седмица!

Няма значение. Имам нужда от това. Слава богу, че имам достатъчно. Ако трябва да се подложа на лечение по-късно в Щатите, ще отида с усмивка в най-добрата клиника в Калифорния. Точно сега проблемът ми е съвсем друг, нали?

Когато се доближих достатъчно, не исках да хвърлям камъка. Обзе ме безумното чувство, че сигурно няма да я улуча, макар и на сантиметри. Продължих да се катеря по скалата, с отхвърлена назад глава, потта се стичаше по изхабеното ми, приличащо на плашило тяло. Казах ли ви, че зъбите ми започнаха да изгниват? Ако бях суеверен, щях да кажа, че това, е защото изядох… Ха! Знаем за какво става дума, нали? Отново се спрях. Бях много по-близо до нея, отколкото се бях приближавал до останалите чайки. Не можех да събера кураж, за да го направя. Стисках камъка, докато пръстите ме заболяха и въпреки това не можех да се осмеля да го хвърля. Тъй като точно знаех какво ще трябва да направя, ако пропусна.