Стивън Кинг: Начин за оцеляване

Само пет минути по-късно корабът се отправи към дъното. Не можах да се измъкна изцяло от водовъртежа, трябваше да греба като луд, за да остана на същото място. Корабът потъна много бързо. На перилата на носа му продължаваха да се натискат отчаяни пасажери, които пищяха с всичка сила. Приличаха на стадо маймуни.

Бурята стана още по-яростна. Загубих едното гребло, но успях да запазя другото. Нощта премина в полусън, първо изчерпвах водата от лодката, после сграбчвах греблата и се опитвах да насоча носа на лодката срещу поредната надигаща се вълна.

По някое време преди зазоряване на двадесет и четвърти, вълните започнаха да се засилват зад гърба ми. Беше ужасяващо, но същевременно страхотно възбуждащо. Изведнъж почувствах как някой сякаш изстърга дъното на лодката под мене, но преди да потъне, спасителната лодка заседна до тази забравена от Бога купчина камъни. И досега не зная къде се намирам, изобщо нямам представа. Навигацията никога не е била от силните ми страни, ха-ха. Но зная какво трябва да направя. Това може да се окаже последният ми запис, но мисля, че ще се справя успешно. Нали досега все съм се оправял? Освен това, напоследък правят страхотно удачни протези. Ще мога да се оправям доста добре и с едно стъпало.

Сега е времето да разбера дали съм толкова печен, какъвто се представям. Стискайте палци.

5 февруари

Направих го.

Най-ме притесняваше болката. Мога да издържам на болка, но се страхувах, че както бях отслабнал, гладът и агонията можеха да ме накарат да загубя съзнание, преди да завърша операцията.

Но хероинът лесно реши този проблем. Отворих една торбичка и смръкнах две големи купчинки от праха, който бях сипал върху гладката скала — първо с дясната ноздра, след това с лявата. Беше все едно да вдишваш приятно успокояващ лед, който през мозъка обхваща цялото ти тяло. Смръкнах хероина веднага, след като приключих записките в дневника — 9:45. Следващият път, когато погледнах часовника си, сенките се бяха извъртели и ме бяха оставили отчасти на слънце и часът бе 12:41. Бях изпаднал в наркотично опиянение. Никога не съм си мислил, че може да бъде толкова хубаво и не мога да разбера защо съм се отнасял с такова презрение към това преди. Болката, ужасът, страданието… всичко изчезна, остана само спокойна еуфория. В това състояние съм оперирал.

Наистина изпитвах остра болка, особено в първия етап на операцията. Но сякаш болката бе извън мен, сякаш я изпитваше някой друг. Тя ме измъчваше, но ми бе и много интересно. Разбирате ли това? Ако сте вземали силно лекарство на основата на морфина може би ще разберете. То не само притъпява болката. То влияе върху душевното състояние. Спокойно блаженство. Разбирам защо хората така се пристрастяват, въпреки че пристрастявам е силна дума и се използва най-често от хора, които никога не са го опитвали.

Някъде в средата на операцията, болката стана нещо по-лично. Почувствах как премалявам. Погледнах с копнеж отворената торбичка бял прах, но успях да се заставя да извия поглед встрани. Ако отново се бях навел да смъркам, кръвта ми щеше да изтече. Ако бях припаднал — също. Вместо това започнах да броя обратно от сто към едно.

Загубата на кръв беше най-критичният фактор. Като хирург, си давах ясна сметка за това. Нито една капка не трябваше да се пролива, без да е абсолютно наложително. Ако пациент получи кръвоизлив в болница, можете да му прелеете кръв. За мен не съществуваше такава възможност. Каквото загубех — а когато завърших, пясъкът под крака ми бе потъмнял от кръв — беше загубено, докато вътрешната ми лаборатория не го възстановеше. Нямах скоби, средства за спиране на кръвоизлив, нямах и хирургически конци.

Започнах операцията точно в 12:45 и завърших в 1:50 и веднага приех ударна доза хероин, за да ме отпусне. Озовах се в сив свят, лишен от болка и страдание и останах там почти до пет часа. Когато излязох от него, слънцето бе приближило хоризонта на запад и хвърляше златна пътека през синевата на Тихия океан към мен. Не бях виждал никога подобна красота… струваше си да се понесе цялата болка заради този миг. Час по-късно подремнах още малко, което ми даде възможност да се наслаждавам на залеза.

Веднага след като се стъмни аз…

Аз…

Почакайте. Нали ви казах, че не бях ял нищо в продължение на четири дни. И че единствената помощ, на която се надявах, за да възстановя разклатения си организъм, бе собственото ми тяло. Не ви ли казах досега, че оцеляването е дело преди всичко на съзнанието? На висшия разум? Няма да се опитвам да оправдая действията си, като кажа, че на мое място, и вие бихте постъпили така. Преди всичко, вероятно вие не сте хирург. Даже ако познавате механизма на ампутацията, сигурно щяхте да се накълцате така, че кръвта ви щеше да изтече, така или иначе. Даже и ако оцелеете след операцията и шока от травмата, може би самата мисъл никога няма да се появи в предубеденото ви съзнание. Няма значение. Никой не трябва да научи. Последният ми акт, преди да напусна този остров, ще бъде да унищожа тази книга.