Джон Кейс: Убийството като шедьовър

Четирима убити, петнайсет ранени.

Материалът за сватбата беше изваден от едночасовия репортаж за напредъка на Афганистан. Сега щеше да бъде включен в едно амбициозно предаване за косвените щети — Заливът 1 (Саддам и кюрдите), Мостар (мостът), Газа и Йерусалим (загинали цивилни и от двете страни), Афганистан (моят материал за сватбата), Либерия (отрязани ръце и крака), Заливът 2 (жертви на приятелски огън). Предаването — Големия Дейв се целеше в наградата „Еми“! — щеше да завърши с материал за най-голямата от всички истории за косвени щети — 11 септември.

Отворих файла с материала си. Кошмарът още не беше започнал на екрана. Камерата се спира на грейналите лица на младоженците, после следва близък план на американските флагчета, забучени върху куповете със зестра.

— Татко, може ли да закусим пред телевизора и да гледаме анимационни филмчета?

Подскачам. Лиз си замина заедно с децата преди повече от шест месеца. Сега хлапетата цяла седмица са тук, а аз още не съм свикнал с начина, по който те просто се материализират.

— Боже, трябва да ви вържа звънчета бе, хора!

Кевин се засмива. Шон казва:

— Може ли?

— Какво?

— Да си изядем закуската пред телевизора? Моля те!

Свивам рамене.

— Защо не?

— Супер! Хайде, Кев.

Кевин обаче не помръдва.

— Кога ще тръгваме за фестивала?

Чудя се дали може да ми се размине.

— Мисля… по обяд.

— Нее! — протестира Кевин. — Ще го изпуснем.

— Кевин — казва брат му, — откриват го чак в единайсет и затварят в седем. — И после, защото наскоро се е научил да познава часовника, Шон добавя: — В деветнайсет.

Кевин поглежда брат си.

— Сериозно, в деветнайсет? — После се обръща към мен. — Обещаваш ли? На обяд?

Преструвам се, че обмислям въпроса.

— Неее, не мога да обещая.

Шон се разсмива задавено, после и двамата проточват жалостиво:

— Татееее!

Най-после вече усещат — след цяла седмица! — кога се шегувам. През първите няколко дни се споглеждаха разтревожено. Да кажем, че бяха забравили чувството ми за хумор, ще е твърде меко — бяха забравили какъв съм. Крайно неприятно напомняне, че пет месеца са се оказали достатъчни да се превърна в непознат за собствените си синове.

Когато децата излизат, преглеждам онези части от филма, които снощи си набелязах като пожертвани за изрязване. Намалявам докрай звука и се облягам назад да ги изгледам отново. Известно време преценявам как различно орязване ще се отрази на целостта на материала.

Накрая решавам, че може би епизодът с тъмния човек трябва да си замине. Дълъг е трийсет и осем секунди и ако се откажа от него, почти ще съм изпълнил задачата си.

Последен поглед.

Тъмният човек е един от братята на булката. Церемонията е приключила и той държи с високо вдигната ръка оръжието си — Калашников. Ухилен до уши, изстрелва няколко откоса в пристъп на въодушевление. Това ми харесва — иронията да се стреля от радост в една страна, където звуците на войната сякаш никога не спират. Камерата тъкмо се приближава към усмихнатото лице на мъжа, когато целият екран подскача.

Всъщност трусът е следствие на първата бомба, пусната от въпросния F–16.

Широката усмивка на тъмния човек се срива в ококорено недоумение, после той поглежда озадачено собственото си оръжие, сякаш то би могло по някакъв начин да е отговорно за случващото се. Все още реди наум мозайката, когато избухва втората бомба — толкова близо, че екранът моментално се изпълва с прах и отломки. Видим само като силует, тъмният човек хвръква във въздуха. Пада до една скала, целият покрит с прах, очите — замаяни, кръв се стича от едното му ухо.

Камерата се обръща към мен. И аз съм покрит с прах, стоя на един скалист участък и говоря на микрофона. После виждаме група жени, които вият и сочат към небето. После пак аз се появявам в кадър. После изумената булка, която се взира в лицето на смъртно ранения си жених.

Връщам назад, проверявам брояча. Епизодът е добър, но е периферен. Натискам няколко клавиша и епизодът… изчезва.

Поигравам си с друг епизод, който орязах снощи, окастрям няколкото секунди, които остават, после го пускам отначало. Спирам го, когато се появява образът на тъмния човек — незнайно как няколко кадъра са оцелели след редакцията. Изтривам ги и превъртам напред, колкото да съм сигурен, че историята върви гладко. Оставям го на пауза, когато децата влизат — сигурно за десети път вече, — за да ми напомнят, че е време да тръгваме.

— Отдавна трябваше да тръгнем — казва Кев. — Почти дванайсет и половина е.