Стивън Кинг - Да страдат дечицата

Тя затвори вратата и двамата се озоваха сами в заключената стая.

За миг тя остана неподвижна и погледна изпитателно към Робърт. Очакваше той да сведе поглед. Той остана невъзмутим. Изгледа я и в този миг около крайчеца на устата му заигра лека усмивчица.

— Защо се усмихваш, Робърт? — попита тя меко.

— Не зная — каза Робърт и продължи да се усмихва.

— Моля те, кажи.

Робърт нищо не каза.

И продължи да се усмихва.

Външният шум на играещите деца се чиваше като от някакъв друг свят, призрачен и далечен. Само хипнотизиращото тиктакане на стенния часовник бе реално.

— Ние сме доста — каза Робърт внезапно, така, сякаш коментираше времето.

Дойде ред на госпожица Сидли да замълчи.

— В това училище сме единадесет.

Това е истинско зло, си помисли тя. Истинско, невероятно зло.

— Малките момчета, които разказват разни измишльотини отиват в ада — каза тя ясно. — Зная, че много родители вече не запознават своето поколение с този факт, но искам да те убедя, че това е самата истина, Робърт. Малките момчета, които разказват всякакви истории отиват в ада. Между впрочем, и малките момичета.

Усмивката на Робърт стана по-широка, имаше нещо лисичо в нея.

— Искате ли да ме видите как се променям, госпожице Сидли? Искате ли да го видите как става в действителност?

Госпожица Сидли почувства как по гърба и полазват тръпки.

— Разкарай се — каза тя рязко. — И утре да дойдеш в училище с майка си или баща си. Ще изясним тази работа тогава. — Точно така. Отново стъпи на твърда почва. Очакваше как лицето му ще помръкне, очакваше сълзите му.

Вместо това, усмивката на Робърт стана по-широка — достатъчно широка, за да покаже зъбите си.

— Ще бъде точно като „познай какво крия в шепата си“, нали, госпожице Сидли? Робърт — другият Робърт — той обича да си играе на тази игра. Той още се крие, там някъде в главата ми. — Усмивката се стопи по ъгълчетата на устата му като пролетен сняг. — Понякога тича нагоре-надолу… сърби ме. Иска да го пусна.

— Махни се — каза сподавено госпожица Сидли. Тиктакането на часовника рязко се усили.

Робърт се промени.

Лицето му изведнъж потече като разтопен восък, очите му се изравниха и се разпростряха като прерязани с нож жълтъци, носът му се разшири и зина, устата му изчезна. Косата му се издължи и изведнъж престана да бъде коса, а стърчащи и трептящи израстъци.

Робърт започна да се хили.

Бавният, глух смях идваше от мястото, където се намираше носът му, но носът му се бе впил в долната половина на лицето му, ноздрите се събираха и смесваха в някаква централна зейнала тъмна дупка като огромна, крещяща уста.

Робърт се изправи, продължи да се смее и зад всичко това тя видя последните разнебитени останки от другия Робърт, когото това чуждо създание бе узурпирало, как виеха в маниакален ужас и умоляваха да бъдат пуснати навън.

Тя побягна.

Тя побягна, като пищеше из коридора и няколкото ученика, които бяха останали в училището, я изгледаха с широко разтворени и неразбиращи очи. Господин Ханинг изскочи от вратата на кабинета си и погледна, точно когато тя се втурна през широката стъклена парадна врата, диво, разкривено плашило, чийто силует се очертаваше срещу ясното септемврийско слънце.

Той се затича след нея, адамовата му ябълка пулсираше:

— Госпожице Сидли! Госпожице Сидли!

Робърт излезе от класната стая и любопитно се огледа.

Госпожица Сидли нито чуваше, нито виждаше. Тя се понесе надолу по стълбите, по алеята и излезе на улицата, като писъците и дълго се носеха след нея. Чу се дългото и оглушително изсвирване на клаксон и някакъв автобус изведнъж се понесе срещу нея, а лицето на шофьора се превърна във восъчна маска от страх. Спирачките скърцаха и виеха като разгневени дракони.

Госпожица Сидли падна и огромните колела със свистене и дим спряха на около двадесетина сантиметра от крехкото и, пристегнато от безброй презрамки тяло. Тя лежеше на паважа и слушаше как я заобикаля тълпа. Обърна се и видя как децата я зяпаха. Те я бяха заобиколили в плътен малък кръг, като оплаквачи пред отворен гроб. И откъм главата и бе Робърт, малък сериозен гробар, готов да хвърли първата лопата пръст в лицето и.

Накъде далеч, гласът на шофьора се чуваше на пресекулки:

— Сигурно е обезумяла или нещо подобно… За бога, още петнадесетина сантиметра и…

Госпожица Сидли изгледа децата. Сенките им я покриваха. Лицата им бяха безизразни. Някои от тях се усмихваха с малките си потайни усмивки и госпожица Сидли знаеше, че няма да издържи и скоро ще започне пак да крещи.