Стивън Кинг - Гуменки

Тел, който по време на убийството е бил само едно малко хлапе, живеещо в селска Пенсилвания, само кимна с глава. Пристигнаха в Мюзик Сити. Когато пресичаха фоайето и се отправиха към асансьорите, Джорджи каза:

— Знаеш какво е текучеството в този бизнес. Днес те има, утре те няма. Съмнявам се, че в тази сграда е останал някой, който е работил тук тогава, с изключение може би на Пол и на някои от ч-ч-чистачите и никой от тях не бе клиент на оня тип.

— Сигурно.

— Не. Така че едва ли е възможно да чуеш от някого тази история, никой повече не е виждал оня т-т-тип.

Стигнаха до асансьорите.

— Джорджи, защо продължаваш да си все с Пол?

Въпреки че Джорджи приведе глава и краищата на ушите му станаха яркочервени, той сякаш не се изненада кой знае колко от тази рязка промяна на посоката на разговора.

— Защо не? Той се грижи за мен.

Спиш ли с него, Джорджи? Този въпрос веднага му хрумна, като естествено продължение на предишния въпрос, но Тел знаеше, че никога няма да го зададе. Всъщност не смееше да го зададе. Защото мислеше, че Джорджи ще му отговори честно.

Тел, който с големи усилия се заставяше да говори с непознати и почти не се бе сприятелявал с никого, изведнъж прегърна Джорджи Ронклър. И Джорджи го прегърна мълчаливо, без да го погледне. След това те се отдалечиха един от друг, асансьорът пристигна и записът продължи и на следващата вечер, докато Джанингс събираше документите си (и определено не гледаше към Тел), Тел влезе в тоалетната на третия етаж, за да види собственика на белите гуменки.

Докато говореше с Джорджи, изведнъж го осени… всъщност нещо толкова силно би могло спокойно да се нарече истинско прозрение. То бе следното: понякога можете да се освободите от призраците, които обитават живота ви, само ако съберете достатъчно кураж да се изправите срещу тях.

Този път нямаше загуба на съзнание или пък някакво чувство на страх… само това дълбоко глухо туптене в гърдите. Всичките му сетива бяха изострени. Долавяше миризмата на хлор и на розовите дезодоранти в писоарите, на стари пръдни. Можеше да види и най-миниатюрните пукнатини в боята на стената, и нащърбените места на тръбите. Чуваше глухото тракане на токовете си, докато се отправяше към първата кабинка. Гуменките бяха сега почти погребани сред труповете на умрели паяци и мухи.

Първоначално имаше само една или две. Тъй като нямаше нужда те да умират, докато гуменките са тук и те не бяха тук, докато не ги видях тук.

— Защо аз? — попита той ясно в тишината. Гуменките не се помръднаха и никой не отговори.

— Не те познавам, никога не съм те срещал, не използвам това, което си продавал и никога не съм го опитвал. Защо тогава аз?

Една от гуменките леко се помръдна. Някъде изскърца панта на врата, съвсем като в готическите романи на ужасите. И ето че всичко се случи. Тайнствени страннико, ето те най-накрая и теб , си помисли Тел.

Тайнственият гост седеше на тоалетната чиния с една ръка, отпусната върху бедрото. Приличаше на това, което Тел бе видял в сънищата, с една разлика — имаше само една ръка. Другата завършваше с прашно кестеняво пънче, на което бяха накацали няколко мухи. Едва сега Тел осъзна, че никога не бе забелязвал панталоните на Гумения (и нали винаги забелязвате начина, по който се набират панталоните върху обувките, ако ви се случвало да погледнете под вратата на тоалетната кабинка? Нещо безпомощно и комично или просто беззащитно или едното произтича от другото?). Той не бе си свалил панталоните, защото те бяха вдигнати, ципът им бе закопчан, а коланът пристегнат. Панталоните бяха клош. Тел се опита да си припомни кога панталоните клош излязоха от мода и не можа.

Над панталоните Гумения носеше синя дочена работна риза с апликация на символа на мира на всеки горен джоб. Бе причесал косата си на дясно на път. Тел видя умрелите мухи върху пътя. На закачалката на вратата висеше палтото, за което Джорджи му бе казал. На прегърбените му рамене имаше умрели мухи.

Нещо изскърца, но звукът не приличаше изцяло на звука, който бяха издали пантите. Бяха сухожилията във врата на умрелия, осъзна Тел. Гумения повдигна главата си. Сега той го изгледа и без никаква изненада видя лицето му, което с изключение на пет сантиметра от молив, който стърчеше от очната кухина на дясното око, бе същото лице, което той виждаше в огледалото, когато се бръснеше всяка сутрин. Гумения бе той и той бе Гумения.

— Знаех си, че си готов — си каза той с дрезгавия беззвучен глас на човек, който от много време не е използвал гласните си струни.