Стивън Кинг - Гуменки

Тел обичаше да свири в състава. Той бе нейде нависоко, гледаше отгоре всички останали, не просто се намираше на купон, но правеше самия купон, едновременно бе почти невидим и абсолютно необходим и съществен. От време на време ще трябва да изпееш някакъв мъничък припев или вокал, но никой не очакваше от теб да изнесеш реч или нещо подобно.

Той живя този живот — задочен студент и редовен участник в циганския музикантски живот — в продължение на десет години. Бе добър, но не бе амбициозен — не го изгаряше някакъв вътрешен огън. Постепенно се пренасочи към звукозаписа в Ню Йорк, започна като си играеше на пултовете в студиото и откри, че животът от другата стана на стъкления прозорец му харесва повече. През цялото това време се бе сприятелил само с един човек — Пол Джанингс. Бе станало доста бързо и Тел предполагаше, че това бе донякъде поради уникалното натоварване по време на работата… но не само поради това. Той предполагаше, че става дума за съчетание от два фактора: неговата самота и личността на Джанингс, която бе толкова силна, че бе направо изумителна и непреодолима. А нещата не бяха много различни и за Джорджи, Тел осъзна след това, което се случи в петък вечер. Той и Пол пиеха питието си в една от задните маси на Макмейнъс Пъб и разговаряха за записа, за бизнеса, за общи познати, на всякакви теми,, когато изведнъж дясната ръка на Джанингс се озова под, масата и нежно полази по чатала на Тел.

Тел се отдръпна толкова рязко, че свещта в центъра на масата падна и чашата вино на Джанингс се разля. Дойде някакъв келнер и поправи свещта, преди тя да изгори покривката, след което напусна. Тел изгледа Джанингс, очите му бяха широко отворени и шокирани.

— Съжалявам — каза Джанингс и наистина изглежда, че съжаляваше… но едновременно с това изглеждаше съвсем невъзмутим.

— За Бога, Пол! — това бе всичко, което можа да измисли и то прозвуча безнадеждно не на място, напълно неадекватно.

— Мислех, че си готов, това е всичко — каза Джанингс. — Предполагам, че е трябвало да бъда малко по-деликатен.

— Готов? — повтори Тел. — Какво искаш да кажеш? Готов за какво?

— Да излезеш. Да си позволиш да излезеш от черупката на конвенционалното.

— Не се чувствам така — каза Тел, но сърцето му биеше силно и бързо. Част от чувствата му бяха породени от негодуванието, част от страха от невъзмутимото спокойствие, което видя в очите на Джанингс, но преобладаваше страхът и безпокойството. Това, което бе направил Джанингс, просто отряза пътя му в работата.

— Да забравим за това. Ще направим поръчката и решаваме, че такова нещо изобщо не се е случвало. — Докато не го поискаш ти самият , добавиха онези невъзмутими очи.

О, случвало се е и още как, на Тел много му се искаше да го каже, но не посмя. Гласът на разума и практичността не му позволиха… не му позволиха да рискува да подпали прословутия къс фитил на Пол Джанингс. Работата бе в края на краищата съвсем прилична… но работата сама по себе не бе всичко. Той можеше да използва записа на Роджър Долтри в своя портфейл много по-добре, отколкото би могъл да използва заплатата за още две седмици. Трябва да се опита да се държи дипломатично и да запази ролята на извадения от нервите си младеж за по-нататък. Освен това, какво пък толкова се бе случило в действителност, че да се възмущава. Така или иначе, Джанингс не го е изнасилил, в края на краищата.

И това бе само надводната част на айсберга. Останалото се свеждаше просто до едно нещо: устата му се затвори, защото тя винаги се затваряше при напечени ситуации. Тя не просто се затваряше, тя се защракваше като капан за мечки, а зад нея оставаше сърцето му, изскочило зад стиснатите зъби.

— Добре — бе всичко, което той каза, — никога нищо не се е случвало.

Тел спа лошо тази нощ и щом се унесеше, веднага го преследваше някакъв кошмар, един от тях бе как Джанингс го опипва в Макмейнъс и бе последван от друг кошмар с гуменките под вратата, само че в него Тел отваряше вратата и видя, че вътре седи Пол Джанингс. Бе умрял гол и в състояние на сексуална възбуда, която някак си бе продължила и в смъртта му, въпреки, че бе минало много време. Устата на Пол зина със звучно изскърцване. „Точно така, знаех си, че си готов“, каза трупът и пусна кълбо от позеленял гнил въздух и Тел се събуди от това, че падна на пода, омотан в завивките. Беше четири сутринта. Първите лъчи на слънцето току-що пълзяха през облаците между сградите срещу неговия прозорец. Той се облече, седна и запали цигара, след което продължи да пуши, докато стане време за работа.