Стивън Кинг - Крауч Енд

На кръстовището Дорис забеляза, че по някакъв начин се е озовала на Хилфилд Авеню и Тотнъм Роуд. Под един от стълбовете на уличното осветление стоеше жена на около шейсет години. Сивеещите й коси се подаваха изпод кърпата, увита около главата й. Тя разговаряше с някакъв мъж горе-долу на същата възраст. И двамата изгледаха Дорис така, сякаш тя бе някакъв призрак.

— Полицията — изхриптя Дорис Фрийман. — Къде е полицейският участък? Аз съм гражданка на Съединените щати. Изгубих мъжа си. Трябва да намеря полицията.

— Какво се е случило с вас, миличка? — попита жената добродушно. — Изглеждате тъй, все едно някой ви е прекарал през месомелачка.

— Да не сте претърпели автомобилна катастрофа? — включи се и мъжът.

— Не. Н-не. Моля ви, знаете ли наблизо да има полицейски участък?

— Ето там, на Тотнъм Роуд — упъти я мъжът. Той извади от джоба си пакет „Плейърс“. — Не искате ли цигара? Може би това ще ви поуспокои.

— Благодаря — каза тя и взе цигарата, макар че бе спряла да пуши преди повече от четири години. Възрастният мъж трябваше да следва със запалената клечка треперещия край на цигарата, за да може Дорис да я запали.

Той погледна жената с кърпата на главата.

— Ще я поизпратя донякъде, Еви. Искам да се убедя, че тя наистина ще стигне до участъка.

— Тогава и аз ще дойда, става ли? — каза Еви и прегърна Дорис през рамо. — Какво всъщност ти се случи, миличка? Някой се опита да те нападне или.

— Не — отвърна Дорис. — Такова, улицата там имаше една котка само с едно око, улицата се отвори видях това и те говореха нещо за Слепия свирач. Трябва да намеря Лони!

Тя усещаше, че говори несвързано, но не бе в състояние да се изрази по-ясно. Както и да е, както каза по-късно на Ветър и Фарнъм, надали е било толкова несвързано, щом и мъжът, и жената, след като чули отговора й, се отдръпнали от нея, все едно им била казала, че е болна от бубонна чума.

На Дорис й се стори, че мъжът каза нещо от рода на:

— Отново се случи. Жената посочи с пръст:

— Полицейският участък е ей там. Пред него има едни балони — лесно ще ги забележиш. — Мъжът и жената се обърнаха и бързо взеха да се отдалечават. Жената се обърна през рамо — Дорис Фрийман забеляза разширените й светещи очи и неволно, без сама да знае защо, направи няколко крачки след тях.

— Не смей да се приближаваш! — пискливо извика Еви и направи знака против урочасване. Едновременно с това се притисна в мъжа, който обгърна раменете й с ръка. — Не се приближавай, след като си била веднъж в Крауч Енд Тауън!

И с тези думи двойката изчезна в нощта.

Сега полицай Фарнъм стоеше до вратата между общата стая и помещението, където се съхраняваха делата — макар че старите документи, за които говореше Ветър, очевидно не се съхраняваха тук. Фарнъм си направи още една чаша чай и запали последната си цигара — американката също бе пушила от пакета му.

Тя се бе отправила към хотела в компанията на медицинската сестра, която Ветър бе извикал — сестрата щеше да остане с нея до сутринта и тогава щяха да решат да я пращат ли в болница или не. В такъв случай ситуацията се усложняваше и заради децата, а понеже жената беше и американка, задаваше се първокласен скандал. Какво ли щеше да каже тя на децата си, когато се събудят на сутринта, помисли си полицаят, ако изобщо бе в състояние да им каже нещо. Може би щеше да ги събере около себе си и да им съобщи, че голямото зло чудовище от Крауч Енд Таун

(Тауън)

е изяло техния татко, както правят човекоядците от приказките?

Фарнъм се намръщи и остави чашката на масата. Това не е негов проблем. За добро или за зло, но госпожа Фрийман сега щеше да се превърне в достояние на Министерството на външните работи и американското посолство, и щеше да започне големият валс на правителствата. Това не е негова работа; той беше само един полицай и в момента се стараеше да забрави за случилото се. И се надяваше, че докладът по този случай ще се пише от Ветър. Ветър можеше да си позволи да сложи името си под този безумен букет, който можеше да се появи единствено в главата на някоя безнадеждна откачалка. Той беше един изкуфял старец, който щеше да прекара целия си оставащ живот по нощни дежурства, чак докато излезе в пенсия, когато ще му дадат златен часовник, месечен чек и безплатна квартира. Докато той, Фарнъм, си имаше свои стремления. Той се надяваше, че съвсем скоро ще стане сержант, а това означаваше, че трябва внимателно да следи за всяка своя стъпка.

Между другото, като стана дума за Ветър, къде се изгуби той? Май нещо прекалено дълго диша свежия нощен въздух.