Стивън Кинг - Къщата на улица „Мейпъл“

Трент откри това, което търсеше два дена преди големия купон. Като най-възрастен, той вероятно щеше да забележи, че майка му имаше обезпокоително нездрав вид, кожата й бе хлътнала по скулите, цветът на лицето й бе толкова блед, че бе придобил некрасив жълт оттенък. Той бе забелязал колко често тя разтриваше слепоочията си, въпреки че отричаше — почти в паника, че има мигрена или е имала такава за повече от седмица.

Той обаче не забеляза тези неща. Бе прекомерно зает с търсене.

През тези четири-пет дена между среднощния му разговор с Лори и деня, когато намери това, което търсеше, той провери всеки килер в голямата стара къща поне три пъти; пет или шест пъти провери в нишата над кабинета на Лу; десетина пъти провери и голямата стара изба. Най-накрая го откри в избата.

Това не означава, че не бе открил разни странни неща в други места, определено бе забелязал доста необичайни неща. На тавана на килера на втория етаж стърчеше буца неръждаема стомана. Някаква изкривена метална арматура се подаваше от стената на килера за багаж на третия етаж. Странното вещество бе матово, полирано сиво, докато го докосна. Когато го докосна, то пламна и стана матоворозово и той чу неясно, но мощно бръмчене дълбоко в стената. Бързо дръпна ръката си назад, сякаш арматурата бе нажежена (първоначално, когато тя придоби цвят, който той асоциираше с котлоните на електрическата печка, би могъл да се закълне, че е така). Когато го направи, изкривеното желязо отново посивя. Бръмченето веднага престана. Предния ден, на тавана, той бе видял паяжина от тънки, преплетени жици, които растяха в ниския тъмен ъгъл под корниза. Трент пълзеше на ръце и колене, но единственото, което бе постигнал, бе че бе плувнал в пот и потънал в паяжини. Тогава изведнъж той забеляза нещо наистина удивително. Замръзна на мястото си и надзърна изпод падналия над очите му кичур коса. Видя как жиците се изпридаха от едното нищо (поне така изглеждаше), срещаха се, увиваха се една около друга толкова плътно, че сякаш се сливаха и след това продължаваха да се разпространяват, докато докоснат пода, където си пробиваха път и се закотвяха в купчинки стърготини. Сякаш създаваха някакво гъвкаво скеле и то изглеждаше много здраво, в състояние да удържи къщата през много удари и жестоко друсане.

Какви удари все пак?

Какво жестоко друсане? Тук отново Трент си помисли, че знае. Трудно бе за вярване, но той мислеше, ме знае.

В северната част на избата имаше малък килер, далеч зад работилницата и котелното. Истинският им баща го наричаше „винарската изба“ и въпреки че бе оставил само две дузини бутилки изфирясало вино (при споменаването на това вино майка им винаги се кикотеше), всички те бяха внимателно подредени в кръстосани поставки, които баща им сам бе сковал.

Лу идваше тук даже по-рядко, отколкото навестяваше работилницата, той не си падаше особено по виното. И въпреки че майка им често пийваше една-две чаши с баща им, тя бе престанала да пие вино. Трент си спомни колко се бе натъжила, когато веднъж Брай я попита защо никога повече не си пийва чаша изфирясало вино пред камината.

— Лу не одобрява пиенето — бе казала тя на Брайън. — Казва, че е сериозен недостатък.

На вратата на винарската изба имаше катинар, но той бе поставен само за да гарантира, че вратата няма да се разтвори и да нахлуе топлината от котелното. Ключът висеше точно до нея, но Трент нямаше нужда от него. Бе оставил катинара незаключен след първото си разследване и никой не бе дошъл междувременно да го заключи. Доколкото знаеше, повече никой не идваше в тази част на избените помещения.

Не бе особено изненадан от киселия аромат на разлято вино, който го посрещна, когато се приближи до вратата, това бе поредното доказателство за това, което те с Лори вече знаеха — промените се натрупваха постепенно през цялата къща. Той отвори вратата и въпреки че това, което видя го изплаши, всъщност не го изненада особено.

Метални конструкции бяха нахлули през две от стените на винарската изба и бяха разкъсали поставките с техните ромбоидни клетки, след което бутилките „Болинджър“, „Мондави“ и „Батилия“ бяха изпопадали на пода, където се бяха разбили и изтекли.

Както и жиците в таванската ниша, това, което се образуваше тук и израстваше, ако използваме думата на Лори, още не бе завършило инкубационния си период. То се изпридаше в проблясъци светлина, от която го заболяха очите и Трент почувства как му се повдига.