Стивън Кинг - Къщата на улица „Мейпъл“

— Добре. Тримата отивате зад живия плет на госпожа Редлънд и чакате Лу да мине. След това може да тръгнете нагоре по улицата, но за нищо на света не влизай в къщата и не им позволявай и на тях. Чакайте ме отвън.

— Страхувам се, Трент. — Сълзите неудържимо се стичаха по бузите й.

— Аз също, Чирозче — каза той и я целуна бързо по челото. — Но всичко ще свърши много скоро.

Преди тя да може да добави още нещо, Трент се затича нагоре по улицата към къщата на семейство Бредбъри на „Мейпъл стрийт“. Той погледна часовника си, докато тичаше. Бе три и дванадесет.

Къщата бе изпълнена с неподвижен, горещ въздух, който го изплаши. Сякаш някой бе разсипал барут във всеки ъгъл и създанията, които той не можеше да види, стояха там, за да запалят невидими фитили. Той си представи как часовникът във винарската изба тиктака неумолимо и сега показва

Ами ако Лу закъснее? Сега нямаше време да се безпокои за това.

Трент се затича към третия етаж през неподвижния, лесно възпламеним въздух. Той си представи, че може да почувства как къщата се е раздвижила, как оживява, сега, когато хронометърът отчита времето в низходящ ред и се приближава до нулата. Опита се да си каже, че всичко е само въпрос на въображение, но една част от него знаеше по-добре.

Той отиде в кабинета на Лу, отвори два или три от шкафовете, където той съхраняваше архивите си и произволно изхвърли няколко чекмеджета от бюрото му и разхвърли всички хартии, които намери по целия под. Това отне само няколко мига, но тъкмо когато свърши, чу шума от Поршето, което се приближаваше по улицата. Моторът му днес не просто ръмжеше, Лу го бе форсирал така, че направо ревеше.

Трент излезе от кабинета и се скри в сенките на коридора на третия етаж, където бяха пробили първите дупки, което сега му се струваше, че е било преди цяла вечност. Пъхна ръката си в джоба за ключа, но джобът му бе празен, с изключение на стар, смачкан купон за стола.

„Сигурно съм го загубил, докато съм тичал по улицата. Сигурно се е изплъзнал и паднал от джоба ми.“

Той застана там, изпотен и замръзнал, когато Поршето изсвири на алеята. Моторът му спря. Вратата на шофьора се отвори и се затвори с удар. Стъпките на Лу се чуха към задната врата. Бурята гърмеше, сякаш някой даваше артилерийски залпове горе в небесата, мракът бе пронизан от ярка светкавица и някъде дълбоко в къщата, се включи мощен мотор, който първоначално ниско и приглушено излая, сетне започна да боботи равномерно.

— Исусе, о, Исусе, какво мога да направя? Какво мога да направя? Той е по-едър от мен. Ако се опитам да го ударя по главата, той ще…

Беше си пъхнал лявата ръка в другия джоб и мислите му се прекъснаха, когато докосна старомодните метални зъбци на ключа. В някакъв миг през дългия следобед в парка го е прехвърлил съвсем машинално, без изобщо да забележи, от единия джоб в другия…

Задъхан, със сърце галопиращо не само в гърдите, но в стомаха и гърлото, Трент се промъкна по коридора към килера за багажа, влезе вътре и изтегли по-голямата част от хармониката-врата, така че да се скрие зад нея.

Лу се носеше в галоп нагоре по стълбите, като крещеше името на жена си отново и отново, колкото сила има. Трент го видя как се появява, косата му стърчеше на клечки (вероятно непрекъснато бе прекарвал ръка през нея, докато шофираше), връзката му бе на една страна, големи капки пот лъщяха на широкото му интелигентно чело, очите му бяха присвити в гневни малки процепи.

— Катрин! — изкрещя той и се спусна надолу към кабинета.

Преди даже да може да влезе както трябва вътре, Трент изскочи от килера за багажа и безшумно изтича по коридора. Сигурно щеше да има само един шанс. Ако пропусне ключалката… ако езикът заяде при първото завъртане на ключа…

Ако се случи нещо подобно, ще се бия с него, все още има време, помисли си той. Ако не мога да го изпратя сам, със сигурност ще го взема със себе си.

Той сграбчи вратата и я затръшна толкова яко, че от процепите между пантите се вдигна тънка мъгла прах. Той зърна за миг удивеното лице на Лу. След това ключът бе в ключалката. Той го завъртя и езикът заключи вратата, миг преди Лу да удари вратата.

— Хей! — изкрещя Лу. — Хей, малко копеле, какво правиш? Къде е Катрин? Пусни ме незабавно навън!

Дръжката на вратата безуспешно се въртеше напред и назад. След това тя спря хаотичните си движения и Лу изстреля серия от удари по вратата.

— Пусни ме веднага навън, Трент Бредбъри, преди да отнесеш най-жестокия бой в проклетия си живот!