Стивън Кинг - Последният случай на Ъмни

— Точно така.

— Докога все така, господин Ъмни? Тъй като вие знаете всичко останало, сигурно можете да ми обясните това, нали? Докога трябва да се кандилкам в тази проклета кабинка?

— Ами… завинаги… — казах аз и думата увисна между нас, още един призрак в задимената от цигари асансьорна кабинка.

Ако имах избор от призраци, щях да избера телесната миризма на Бил Тъгъл… но нямах избор. Вместо това, повторих:

— Завинаги, Върн.

Той всмукна от цигарата си „Камел“, изкашля дима и ситна мъгла от кръв и продължи да ме гледа.

— Не ми е работа да давам на наемателите съвет, господин Ъмни, но ми се иска да ви посъветвам нещо. Така или иначе, това е последната ми седмица тук. Вие самият трябва да отидете на лекар. От онези, дето те чукат с чукче но коляното, а после те питат дали сънуваш бели мишки.

— Не можеш да се пенсионираш, Върн. — Сърцето ми биеше по-силно от всякога, но успях да запазя гласа си спокоен. — Просто не можеш.

— Не? — Той извади цигарата от устата си. Крайчецът й бе прогизнал от прясна кръв и след това пак ме погледна. Усмивката му бе мъртвешка. — Така, както стоят нещата, струва ми се, че просто нямам избор, господин Ъмни.

Миризмата на прясната боя прониза носа ми, като надделя както над миризмата на дима от цигарите на Върнън, така и над вонята от мишниците на Бил Тъгъл. Мъжете в комбинезони сега бяха заели пространството в близост до вратата на офиса ми. Бяха прострели огромно платнище, върху което бяха разпръснали инструментите си — кутии боя, четки и терпентин. Имаше и две сгъваеми стълбички, които ограждаха бояджиите като мършави подпори за книги. Искаше ми се да изтичам чак до края на коридора, да изритам струпаните им инструменти, където ми попадне. Какво право имаха те да боядисват тези тъмни стари стени с това ослепително, кощунствено бяло?

Вместо това, отидох до този, който изглеждаше така, сякаш коефициентът му на интелигентност може да се изрази с цели две цифри и го попитах какво си въобразяват, че правят заедно с другото дете-чудо. Той ме изгледа:

— А ти какво мислиш, че правим? Аз съм набримчил Мис Америка, а Чък там слага червило на зърната на циците на Бети Грейбъл.

Това ме довърши. Писна ми от тях, писна ми от всичко. Пресегнах и сграбчих детето-чудо под мишницата и с върха на пръстите си притиснах един особено чувствителен нерв, който се крие там. Той изкрещя от болка и изпусна четката си. Бялата боя заля обувките му. Партньорът му хвърли един примирен гълъбов поглед и отстъпи крачка назад.

— Ако се опиташ да се измъкнеш, преди да съм свършил с теб — изръмжах аз, — ще натикам дръжката на четката ти толкова дълбоко в задника ти, че ще се задавиш с нея. Искаш ли да опиташ, за да разбереш да не би пък случайно не преувеличавам?

Той спря да се движи и просто застана на ръба на платнището и стрелкаше с очи от едната страна на другата, оглеждайки се за помощ. Нямаше откъде да дойде. Почти бях сигурен, че всеки момент Кенди ще отвори вратата и ще погледне да види какъв бе тоя шум, но вратата остана здраво затворена. Отново се съсредоточих върху детето-чудо, което държах в ръцете си.

— Въпросът бе доста прост, приятел — какво, по дяволите, правиш тук? Можеш ли да отговориш или да те разнищя? Можеш ли да ми отговориш, или искаш аз да ти припомня?

Отново забих пръсти в мишницата му, за да освежа паметта му и той пак изпищя:

— Боядисваме коридора! За Бога, не виждаш ли?

Разбира се, че виждах и даже да бях сляп, щях да помириша. Ненавиждах това, което сетивата ми казваха. Коридорът не трябваше да бъде боядисван, особено в този ослепително бял, светоотразяващ цвят. Трябваше да бъде сенчест и потаен, трябваше да мирише на прах и стари спомени. Това, което бе започнало с необичайната тишина на семейство Демик, непрекъснато ставаше все по-зле. Бях бесен, нещо, което този нещастник откриваше на собствен гръб. Бях и изплашен, но това бе чувство, което знаех много добре как да прикрия, когато вадя хляба си, принуден през цялото време да нося ютия в кожен кобур под мишницата си.

— Кой ви изпрати тук, нещастници такива?

— Нашият шеф — каза той и ме изгледа така, сякаш бях обезумял. — Ние работим за „Чалис Къстъм Пейнтърс“, на „Ван Найс“. Шефът ни е Хап Кориган. Ако искаш да разбереш кой нае компанията, трябва да помиташ…

— Бе собственикът — каза тихо другият кандидат художник. — Собственикът на тази сграда. Тип на име Самюел Ландри.

Поразтършувах паметта си, като се опитвах да свържа името на Самюел Ландри с това, което вече знаех за „Фулуайдър Билдинг“ и не можах. Всъщност не можах да свържа името Самюел Ландри с каквото и да е било. Но въпреки това, то кънтеше в главата ми, като църковна камбана, която можеше да чуеш на километри разстояние в някоя мъглива утрин.