Стивън Кинг - Последният случай на Ъмни

— Може да отидем „При Блонди“ и да изпием по едно кафе и лимонада — казах аз. — Да обсъдим как стоят нещата.

— Не мога. Затворено е.

— „При Блонди“? Не може да бъде!

Но Бульона не можеше да бъде отклонен с такива земни неща като кафенето в горния край на улицата.

— Вие не сте чули най-важното, господин Ъмни! Чичо ми Фред познава един лекар във Фриско — истински специалист, който мисли, че може да направи нещо с очите ми. — Той обърна лицето си към моето. Под очилата и прекалено тънкото му носле, устните му трепереха. — Казва, че може би в края на краищата, зрителните нерви не са засегнати и ако е така, ще има операция — не разбирам всички тези технически подробности, но бих могъл да прогледна, господин Ъмни! — Той посегна като опипваше като слепец… разбира се, че го направи. Как другояче би могъл да посегне? — Бих могъл отново да виждам!

Той ме стисна и аз хванах ръцете му и ги стиснах за миг, преди внимателно да го отблъсна от себе си. По пръстите му имаше мастило, а аз се бях почувствал така добре когато се събудих сутринта, че бях облякъл новия си костюм от ослепително бял камгарен плат. Разбира се, той бе доста топъл за лятото, но напоследък целият град е с климатични инсталации, и освен това на мен обикновено ми е студено.

В този миг не ми беше толкова студено. Бульона ме гледаше, тънките и по особен начин съвършени черти на вестникарчето издаваха безпокойство. Незначителен полъх на вятъра, напоен с олеандър и с бензинови пари, разроши перчема му и аз осъзнах, че виждам този перчем, защото той не носи своя кариран вълнен каскет. Той изглеждаше някак беззащитен и гол-голеничък без него, защото всяко вестникарче трябва да носи кариран каскет, така както всяко ваксаджийче би трябвало да носи таке, килнато назад.

— Какво става, господин Ъмни? Мислех си, че ще се зарадвате. За Бога, не трябваше да излизам на този скапан ъгъл днес, но го направих, даже станах рано, защото ми хрумна, че ще ви видя тук още рано сутринта. Помислих си, че и вие ще се зарадвате, че мама направи големия удар на лотарията и ми даде възможност за операция, но вие не се радвате. — Сега гласът му затрепери от обида. — Вие не се радвате.

— Наистина съм щастлив — казах аз и ми се искаше да бъда щастлив, поне част от мене го искаше, но най-лошото от всичко бе, че той беше почти прав. Защото искаше да каже, че нещата ще се променят, разбирате ли, а се предполагаше, че нещата няма да се променят. Бульона Смит трябваше да си стои там, година след година, с проклетия си каскет, килнат назад през горещите дни и нахлупен надолу през дъждовните, така че капките да се стичат по козирката му. Той трябваше винаги да се усмихва, никога не трябваше да казва „по дяволите“ или „гущери“ и най-вече той трябваше да бъде сляп.

— Вие не се радвате — каза той и след това, изненадващо обърна сергията. Тя се разпиля по улицата, вестниците се разхвърчаха в различни посоки. Бялото му бастунче падна в канавката. Бульона го чу и се наведе, за да го вземе. Видях как изпод тъмните му очила се стичат сълзи и се търкулват надолу по бледите му хлътнали бузи. Той започна пипнешком да търси бастуна си, но той бе паднал близо до мен и момчето го търсеше в погрешната посока. Изведнъж почувствах непреодолимия стремеж да го взема и да нашибам с него задника на сляпото вестникарче.

Вместо това аз се наведох, взех го и потупах момчето леко по бедрото.

Бульона се обърна, бърз като змия и го сграбчи. С крайчеца на очите си видях вестниците с Хитлер и на неотдавна починалия кубински диригент да подскачат надолу по Булеварда на залеза — един автобус, отправил се за Ван Нес прегази някои от тях, като остави горчивата миризма на дизелови нари. Ненавиждах начина, по който изглеждаха тези вестници, разпръснати наоколо. Те създаваха безпорядък. И още по-лошо, те изглеждаха не на място. Изцяло и съвършено не на място. Почувствах още един порив, не по-слаб от първия, да сграбча Бульона и да го разтреса. Да му кажа, че той ще прекара утрото, събирайки тези вестници и че нямам намерение да го пусна да си отиде у дома, преди да прибере и последния.

Спомних си, че само преди по-малко от десет минути си мислех, че това е съвършеното утро в Лос Анджелис — толкова съвършено, че заслужаваше да получи запазена търговска марка. По дяволите, утрото си беше такова. Къде се бяха объркали нещата? А как всичко бе станало толкова бързо?

Никакви отговори не последваха, само някакъв ирационален, но могъщ глас отвътре ми казваше, че майката на това хлапе просто не можеше да спечели лотарията, че хлапето не може да спре да продава вестници и че най-важното, хлапето не би могло да прогледне. На Бульона Смит му бе писано да остане сляп до края на живота си.