Ерих Кестнер - Ученикът на магьосника

И когато по пътя за столовата любезният хотелиер го поздрави, той, без много да му мисли, заприказва направо за мнимата цел на пътуването си.

Едва главният келнер му бе посочил малка маса, когато отново се появи съдържателят на хотела и сияещ, постави до чинията му за супа една книга. Тя носеше английското заглавие „Робърт Луис Стивънсън в Давос“ и бе написана от човек на име Локит, който бе живял в Давос повече от тридесет години като английски консул.

Минцлаф се направи, че отдавна познава този източник, но обеща при случай да го прелисти отново.

И това той стори колкото се може по-бързо, докато вечеряше, защото ако искаше да мине за познавач на Стивънсън, въпросното четиво можеше да му окаже голяма помощ.

Той продължи да прелиства книгата, докато, седнал в бара, очакваше Ламот.

Английските гости — повечето от тях във вечерно облекло, други в спортни дрехи — пиеха уиски и хвърляха остри метални стрели по един окачен на стената дървен кръг. Играта, въпреки че изглеждаше проста, съвсем не бе лесна.

Съпругата и синът на хотелиера дойдоха да попитат дали господин Йеневайн ще желае да вземе участие в състезанията по тенис в хотела. Все още приемали заявки.

Неговото твърдение, че бил твърде слаб играч, за да участва в състезания, не беше посрещнато с особено доверие.

Тогава те поискаха да се осведомят за някои други спортни намерения на новия гост.

И когато той им обясни, че вследствие на органично сърдечно страдание не му било разрешено да кара ски, а най-многото кънки, и че по-скоро предпочитал да се разхожда сам през заснежените гори или да се пече някъде на слънце, те с нескривано съчувствие измериха с поглед високата му и снажна фигура. И може би сега им стана ясно защо той издава книги.

Най-сетне се появи Ламот.

В своя отлично ушит двуреден смокинг той приличаше на елегантен великан, на някакъв Язон или Тезей на новото време.

Присъстващите в бара дами бяха очаровани. Започнаха направо да го измерват с погледи. Той нямаше нищо против това, но и не прояви особен интерес.

— Добре ли сте настанен, докторе? — запита той, докато сядаше в едно от удобните кресла.

— Отлично, господин бароне. Само че на някои не им харесва, че приличам на спортист, а всъщност не съм!

Ламот погледна строго в леденосините очи на една едра руса англичанка, която седеше на бара и хладно го наблюдаваше, сякаш присъстваше на конски пазар и преценяваше качествата на някой расов жребец.

После тя се наведе напред. Съседът й започна да я увещава нещо. Но тя не му обърна никакво внимание.

— Един издател от Лайпциг съвсем не е длъжен да се занимава със зимен спорт — заяви баронът. — Още повече, щом бедният страда от сърдечен порок. Впрочем вашето сърце не само органически не е в ред. То изобщо не е в ред.

Минцлаф поиска да попита какво има предвид Ламот, но не успя.

Защото англичанката се смъкна от високия си стол, направи две крачки към барона и застана като закована насред помещението. Погледът й остана втренчен в Ламот. Облечена бе в сребриста вечерна рокля и приличаше на амазонка.

— Да — каза баронът полугласно. — Нека си остане там, където е! Не мога да понасям жени от този тип, трябва да знаете това. Навярно не само те са виновни, че нямат искрица огън в тялото си. Но винаги ме е възмущавало, че дори се гордеят с това и се удивляват на своята студена жажда за живот, вместо да се засрамят малко!

— Вашата способност да четете мисли е допринесла навярно немалко за тази антипатия.

— Това са човекоядки — каза баронът. После стана от мястото си. — Да тръгваме. Жената на Лот може да постои малко, превърната в каменна статуя.

Двамата напуснаха бара и вън в преддверието свалиха палтата си от закачалката. Когато малко след това се отправиха към изхода, чуха как хотелиерът казва на жена си:

— Какво се е случило в бара? Та те са се заковали на местата си като спящи царкини!

— А мисис Гоунт плаче! — допълни жената.

Мъжът безпомощно поклати глава, натъпкана с интернационален опит.

— Мисис Гоунт да плаче? Това е невъзможно!

А жената отвърна:

— Може би плаче по погрешка?

Ламот и Минцлаф се разхождаха вече четвърт час по главната улица. Хладният нощен въздух и чистото звездно небе им подействаха благотворно. Сега снегът бе по-хлъзгав и от паркет. Двамата господа бяха принудени да се уловят подръка.

Дрънкаха звънчета на шейни. Танцова музика долиташе от четирите посоки на света, тъй че тоналности и ритми се смесваха в някакъв пъстър шум. И странно, това не бе никак неприятно.