Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

При други обстоятелства Спенсър би бъбрил неспирно, за да успокои кучето. Но сега настроението му беше мрачно като небето и той бе в състояние да се съсредоточи само върху собственото си бедствено положение.

Беше се сбогувал с живота, който водеше, за да намери жената. Беше загърбил тишината и уюта в бунгалото, красотата на евкалиптовата горичка и спокойствието в каньона, и вероятно никога вече нямаше да се върне там. Беше се превърнал в мишена и бе изложил на риск скъпоценната си анонимност.

Но той не съжаляваше за всичко това, защото още се надяваше, че ще започне истински, пълноценен живот. Искаше да помогне на жената, но и на себе си.

Но залогът изведнъж бе станал висок. Смъртта и разкритието на истинската му самоличност не бяха единствените рискове, които щеше да поеме, ако продължеше да се въвлича в проблемите на Валери Кийн. Рано или късно щеше да се наложи да убие някого. Нямаше да му оставят друг избор.

След като в сряда през нощта се измъкна от атаката в едноетажната къща в Санта Моника, Спенсър отбягваше да мисли за най-обезпокоителните последици от изключителното насилие на екипа на специалните сили. Но сега си спомни за стрелбата, насочена срещу въображаеми мишени в тъмната къща и куршумите, изстреляни по него, докато се прехвърляше през оградата.

Това не беше само реакция на неколцина изнервени полицаи, уплашени от плячката си, а престъпна употреба на сила, грубо превишаване на правата, доказателство за съществуването на агенция, излязла от контрол и арогантно убедена, че не е отговорна за жестокостите, които извършва.

И Спенсър отново се сблъска със същата арогантност — безразсъдното държание на мъжете, които го бяха принудили да напусне Лас Вегас.

Той се замисли за Луис Лий в елегантния му кабинет под „Китайска мечта“. Ресторантьорът бе казал, че само достатъчно силните правителства престават да играят по правилата на правосъдието, по чиито закони са съставени.

Всички правителства, дори демократичните, поддържаха контрол със заплахата за насилие и затворничеството. Но когато тази заплаха скъсаше със закона, и при най-добрите намерения границата между федерален агент и главорез ставаше опасно тънка.

Ако Спенсър намереше Валери и научеше защо бяга, помощта му вероятно нямаше да се изрази само в посягане върху неприкосновения му запас от пари, за да й осигури най-добрия адвокат. Макар и наивен, такъв беше неясният му план.

Но безмилостността на враговете изключваше варианта явяване пред съд.

Изправен пред избора насилие или бягство, Спенсър винаги би предпочел да избяга и да рискува куршум в гърба — поне когато не бе заложен нечий друг живот освен неговият. Но щом поемеше отговорността за живота на жената, той не можеше да я изложи на риск и рано или късно щеше да се наложи да отвърне на насилието с насилие.

Разсъждавайки за тези неща, Спенсър продължи да кара на юг. Едва виждаше магистралата в далечината на изток и пред него нямаше ясно очертан път.

От запад се зададе дъжд под формата на ослепителни водопади на рядко проявявана ожесточеност за Мохавската пустиня, извисяваща се приливна вълна, зад която пустинята започна да изчезва.

Спенсър долови мириса на дъжда още преди да го е застигнал. Ухание на хлад, влага и озон, отначало освежаващо, но после странно и смразяващо.

— Не се притеснявам дали ще мога да убия, ако се стигне дотам — каза той на свилото се на кълбо куче.

Сивата стена бързо се приближаваше към тях. Приличаше на нещо повече от дъжд. Бурята беше олицетворение на бъдещето и на всичко онова, което Спенсър се страхуваше да разбере за миналото.

— Правил съм го и преди. И пак ще го сторя, ако се наложи.

Върху форда започна да барабани дъжд — досущ милиони биещи сърца.

— И ако някое копеле заслужава да бъде убито, аз ще го очистя, без да изпитвам вина или угризения. Понякога убийството е правилно. Справедливо. Нямам проблем с това.

Дъждът се усили. Диплеше се като вълшебен воал, носещ магическа промяна. Белият пясък потъмня. На странната светлина на бурята изсъхналата растителност изведнъж стана лъскава и зелена. За секунди повехналите листа и трева сякаш се уголемиха и придобиха пищни тропически форми, макар че това беше илюзия.

Спенсър включи чистачките и мина на двойно предаване, сетне каза:

— Притеснявам се… и се плаша, че може би ще пречукам някой негодник, който си го заслужава… някой боклук… и този път това ще ми хареса.