Дийн Кунц - Древният враг

Излязоха от супермаркета — вече само седмина — следвайки Брайс, придвижвайки се изключително предпазливо и надявайки се да открият Джейк навън на улицата. Но и там го нямаше.

Сноуфилдската тишина бе като една няма подигравка.

Тал Уитмън си каза, че сега нощта изглеждаше безкрайно по-тъмна отколкото преди няколко минути. Тя представляваше един чудовищен търбух, в който те вървяха, без да знаят къде. Тази дълбока зорка нощ бе гладна.

— Къде би могъл да отиде? — попита Горди, добил малко свиреп вид, както винаги, когато се намръщеше, дори ако, както сега, бе всъщност изплашен.

— Не е отишъл никъде — каза Стю Уоргъл. — Взели са го.

— Той не извика за помощ.

— Не е имал възможност.

— Мислиш ли, че е жив… или е мъртъв? — попита младото момиче Пейдж.

— Кукличка — каза Уоргъл, протърквайки четината по бузите си. — На твое място не бих се надявал. Залагам последния си долар, че ще намерим някъде Джейк, втвърден като дъска, целия подут и морав като останалите.

Момичето премигна и се притисна по-силно о сестра си. Брайс Хамънд каза:

— Хайде, да не отписваме Джейк толкова бързо.

— Съгласен съм — рече Тал. — Има много мъртъвци в този град. Но ми се струва, че повечето не са мъртви. Просто ги няма.

— Всички те са по-мъртви от поразени с напалм деца. Не съм ли прав, Франк? — каза Уоргъл, който никога не пропускаше възможността да бодне Отри за службата му във Виетнам. — Просто все още не сме ги открили.

Франк не се хвана на въдицата. Беше твърде умен и се контролираше чудесно. Вместо това той отвърна:

— Не разбирам защо то не ни взе всичките, когато имаше тази възможност? Защо само блъсна на пода Тал?

— Палех фенерчето — каза Тал. — То не е искало да го направя.

— Да — каза Франк, — но защо от всички нас то задигна само Джейк и защо изчезна веднага след това?

— То ни дразни — каза д-р Пейдж. Уличните лампи придаваха зелен блясък на очите й. — Както казах за църковната камбана и сирената на пожарната. Играе си като котка с мишка.

— Но защо? — попита раздразнено Горди. — Какво цели то с всичко това? Какво иска?

— Чакай малко — каза Брайс. — Как изведнъж всички започнахте да го наричате „то“? Последния път, когато направих неофициален преглед на нещата, ми се стори, че всички са съгласни, че единствено банда убийци-психопати могат да извършат това. Маниаци. Хора.

Всички се спогледаха неспокойно. Никой нямаше желание да изкаже мислите си. Немислимите неща сега бяха възможни. А това са неща, които нормалните хора трудно изразяват с думи.

От тъмнината изникна внезапен порив на вятъра и дърветата се наклониха почтително.

Уличните лампи премигнаха.

Всички подскочиха, сепнати от непостоянството на осветлението. Тал сложи ръка на револвера в кобура си. Но светлините не угаснаха.

Всички се вслушваха в гробищния град. Единственият звук бе шепотът на брулените от вятъра дървета, който приличаше на последното дълго издихание пред гроба, на продължителен предсмъртен стон.

Джейк е мъртъв, мислеше Тал. Този път Уоргъл е прав. Джейк е мъртъв, а може би и ние, само че още не знаем това.

Брайс каза на Франк Отри:

— Франк, защо казваш „то“ вместо „те“ или нещо друго?

Франк погледна към Тал, търсейки подкрепа, но Тал не знаеше защо и той самият бе казал „то“. Франк се окашля. Премести тежестта си от единия крак на другия, погледна към Брайс и вдигна рамене.

— Значи, сър, предполагам, че може би съм казал „то“, защото… значи… един войник, един неприятел-човек щеше да ни унищожи още там в супермаркета, когато имаше възможността, всички ни наведнъж, в тъмнината.

— Значи ти смяташ — какво? — че този неприятел не е човек?

— Може да е някакъв вид… животно.

— Животно? Наистина ли мислиш така?

На Франк изглежда му беше много неловко.

— Не, сър.

— Какво мислиш? — попита Брайс.

— По дяволите, не зная какво да мисля — каза раздразнено Франк. — Имам военна подготовка, както знаете. Военните не обичат да се хвърлят сляпо в дадена ситуация. Свикнали са да планират старателно стратегията. Но доброто, солидно планиране на стратегията зависи от надеждно количество опит. Какво е ставало при подобни битки в други войни? Какво са правили другите хора в подобни обстоятелства? Успели ли са или са се провалили? Но този път просто няма никакви подобни битки; няма опит, на който да се опрем. Толкова е странно, че започвам да мисля за врага като за едно безлично, неутрално „то“.

Обръщайки се към д-р Пейдж, Брайс каза: