Дийн Кунц - Непознати

— Ами, така ми харесва. Ако рецепцията в един мотел е оскъдно осветена, хората остават с убеждението, че е мръсен.

— О, никога не бих си го помислила. Но нали ти си шефът. На твое място, никога не бих се сетила за такива дребни неща. Не ме бива по детайлите. Трябва да тръгвам.

Ърни въздъхна с облекчение, когато тя затвори вратата, защото мракът остана навън. Той погледна през прозореца. Санди изтича покрай мотела и се скри от погледа му. Ърни не си спомняше тя да е признавала, че притежава някакво положително качество. Санди никога не се колебаеше да изтъква грешките и недостатъците си, някои от които бяха реални, а други — въображаеми. Тя беше мила, но понякога ужасна събеседница. Но тази вечер Ърни се нуждаеше дори от лоша компания. Той съжали, че Санди си тръгна.

Ърни се съсредоточи върху храната и не откъсна очи от нея, докато не изяде всичко, за да не мисли за необяснимия си страх, от който косите му се изправяха и го обливаше студена пот.

Около шест и петдесет осем от двайсетте стаи в мотела бяха заети. Тъй като беше вторият ден от четиридневния празник, Ърни сигурно щеше да даде под наем най-малко още осем стаи, ако работеше до девет.

Но той не можеше да го направи. Макар и уволнен преди шест години, Ърни беше морски пехотинец, за когото думите „дълг“ и „смелост“ бяха свещени. Той винаги бе изпълнявал дълга си, дори във Виетнам, когато около него летяха куршуми, избухваха бомби и умираха хора. Но сега Ърни не можеше да се справи с нещо елементарно — да стои на рецепцията до девет вечерта. На големия прозорец нямаше завеси, нито щори и нямаше как да не види мрака навън. Всеки път, когато вратата се отвореше, го обземаше безумен страх, защото нямаше бариера между него и нощта.

Той погледна големите си, силни ръце, които трепереха. Стомахът му се беше свил. Ърни беше толкова нервен, че не го свърташе на едно място. Той започна да крачи напред-назад в тясното помещение и да си търси занимание.

Накрая, в седем и петнайсет, предавайки се на необяснимото си безпокойство, Ърни сложи на вратата табелката „НЯМА СВОБОДНИ МЕСТА“ и заключи. После угаси лампите и бързо отиде в задната част на рецепцията. Стъпалата водеха към апартамента му на втория етаж. Той смяташе да ги изкачи бавно, като си повтаряше, че е глупаво да се страхува и от тъмните ъгли зад него няма да изскочи нищо. Но окуражаването не помогна, защото той не се боеше, че в тъмнината се спотайва нещо, а от самия мрак. Ърни тръгна по-бързо и се хвана за перилата. Сетне изпадна в паника и започна да прескача по две стъпала наведнъж. Препъвайки се, той се втурна в хола, тръшна вратата толкова силно, че стената се разтресе, заключи и се облегна на нея.

Беше се задъхал и не можеше да престане да трепери. Целият беше облян в пот.

Всички лампи в апартамента светеха. Завесите бяха дръпнати, така че Ърни да не може да вижда мрака отвъд.

Когато се овладя, той се обади в грила и каза на Санди, че не се чувства добре и е затворил по-рано. Сетне я помоли да му даде касовите бележки на другия ден, а не тази вечер, когато затворят ресторанта.

Изведнъж му се догади от острата миризма на пот и от пълната му липса на контрол и се изкъпа. Избърса се, облече чисто бельо, уви се в дебел, топъл халат и нахлузи пантофи.

Дотогава, въпреки озадачаващите си, неопределени опасения, Ърни можеше да спи в тъмна стая, макар и неспокойно и с помощта на една-две бири. После, преди две нощи, когато остана сам, той задрямваше само ако нощната лампа светеше постоянно.

Но какво щеше да прави, когато Фей се върнеше във вторник? Дали щеше да може да спи на тъмно?

Ами ако Фей угасеше лампата и Ърни започнеше да пищи като уплашено дете?

Мисълта за такова унижение го накара да стисне зъби от гняв и да отиде до най-близкия прозорец.

Той сложи ръка на завесата и се поколеба. Сърцето му биеше като обезумяло.

Ърни винаги беше силен в очите на Фей, непоклатима скала, на която тя можеше да разчита. Такъв трябваше да бъде един мъж. Не биваше да изменя на Фей. Той трябваше да преодолее необяснимия си страх, преди тя да се върне от Уисконсин.

Устата му пресъхна и кръвта му отново се смрази, когато си представи какво има зад стъклото. Но Ърни знаеше, че единственият начин да се пребори със страха си е като се изправи лице в лице пред него. Това беше урок, на който го бе научил животът. Да бъде смел, да се изправя очи в очи с врага и да повежда битка. Тази философия на действие винаги беше успешна. И сега щеше да има резултат. Прозорецът гледаше към обширни поляни и хълмове с ненаселени земи и единствената светлина идваше от звездите. Ърни трябваше да дръпне завесите, да се вторачи в мрака и да издържи. Конфронтацията щеше да прочисти организма му от страха.