Робин Кук - Пристъп

Стефани седна и си направи сандвич. Майка й донесе чая и се настани на отсрещния край на масата.

— Защо не можеш да останеш за обяд? Ще дойде и брат ти.

— С жена си и децата, или без тях?

— Без тях — отговори Теа. — Двамата с баща ти имат някаква работа.

— Звучи ми доста познато.

— Защо не останеш? Толкова рядко се виждаме.

— Бих искала, но не мога. Довечера заминавам за около месец, затова държах да намина днес. Чакат ме доста приготовления.

— С онзи мъж ли?

— Казва се Даниел. Да, заминаваме заедно.

— Не бива да живееш с него. Не е редно. Освен това е твърде стар за теб. Трябва да се омъжиш за някой млад и хубав човек. Вече не си в първа младост.

— Мамо, нали говорихме за това?

— Слушай майка си — изръмжа Антъни Старши от съседната стая. — Тя знае какво говори.

Стефани замълча.

— Къде отивате?

— По-голямата част от времето ще прекараме в Насо, на Бахамските острови. Най-напред ще посетим едно друго място, но само за ден-два.

— На почивка ли?

— Не — отвърна Стефани.

Обясни на майка си, че пътуването им е свързано с работата. Не я осведоми за подробностите, а и майка й не я попита, тъй като Стефани промени темата на разговора и я заразпитва за племенниците си. Теа обичаше да разказва за внуците. След час, когато Стефани се канеше да тръгва, вратата се отвори и в къщата влезе Тони Младши.

— Нима чудесата нямат край? — престори се на изненадан той, когато зърна сестра си; говореше със силен, добре трениран акцент. — Високопоставената докторка от Харвард е решила да слезе на грешната земя и да посети нас, трудещите се бедняци.

Стефани вдигна поглед към по-големия си брат и му се усмихна. Не каза нищо. Отдавна се бе научила да не се улавя на въдицата им. Тони винаги я иронизираше заради образованието й. Същото правеше и баща й, но не по същата причина. Подозираше, че Тони й говореше така от завист, тъй като едва креташе в училище. Не че беше глупав, а защото нямаше мотивация като момче. Когато порасна, той се преструваше, че не му пука, задето не е завършил колеж, но Стефани знаеше по-добре как стоят нещата.

— Мама каза, че синът ти е много добър на хокей — каза тя, за да избегне въпроса за училището.

Синът му беше на дванайсет, а дъщеря му — на десет години.

— Да, метнал се е на баща си — отвърна Тони.

Той бе мургав и висок като нея, но с по-яко телосложение: със здрава шия и големи ръце като на баща им. И също като баща им, Тони проявяваше груб мъжки шовинизъм, който я караше да съжалява снаха си и да се тревожи за племенниците си.

Брат й целуна Теа по двете страни и влезе в дневната.

До ушите й долетя шумолене на вестник, сякаш баща й го захвърли настрана, после шум от ръкостискане и думи за поздрав от рода на „Как е?“, „Страхотно!“, „А ти как я караш?“, „Страхотно!“. После подхванаха разговор на спортни теми, който обхващаше професионалните отбори в Бостън и Стефани се изключи.

— Трябва да тръгвам, мамо — каза тя.

— Защо не изчакаш? Веднага ще подредя масата.

— Не мога, наистина…

— Татко ти и Тони ще съжаляват.

— Да, сигурно! — отвърна Стефани.

— И двамата те обичат по свое му.

— Убедена съм — усмихна се тя.

Колкото и да бе странно, тя наистина го вярваше. Протегна се през масата и стисна ръката на Теа. Усети слабата й китка, сякаш я бе стиснала толкова силно, че костите й щяха да се счупят. Стефани избута стола назад и стана. Теа направи същото и двете се прегърнаха.

— Ще ти се обадя от Бахамите, щом се настаня, за да ти съобщя хотела и номера на стаята — обеща Стефани.

Целуна майка си по бузата и надзърна в дневната. Сега и двамата пушеха и въздухът бе натежал от дим.

— Довиждане. Аз тръгвам.

Тони вдигна поглед към нея.

— Какво става? Нима вдигаш котва толкова скоро?

— Заминава за цял месец — обади се Теа зад рамото й. — Трябва да си стегне багажа.

— Не! — отсече Тони. — Не можеш да си тръгнеш. Още не! Трябва да говоря с теб. Щях да ти се обадя, но щом си тук, по-добре ще е да ти го кажа лично.

— Тогава ела при мен, защото наистина закъснявам — предложи Стефани.

— Почакай да свършим — обади се Антъни. — Двамата с Тони говорим по работа.

— Няма нищо, татко — отвърна Тони и, надигайки се от мястото си, леко го стисна за коляното. — Разговорът ми със Стеф няма да продължи дълго.

Антъни изръмжа и се протегна за отворения си вестник.

Тони отиде в кухнята. Възседна стола с облегалката отпред и направи знак на Стефани да се настани на другия. Тя се поколеба. Тони бе станал твърде властен, откакто се бе заел с делата на баща им и това й беше неприятно. Но не искаше да го прави на въпрос, затова седна и като компенсация го помоли да побърза. Също така настоя да загаси цигарата си, което Тони изпълни, макар и с недоволно мърморене.