Робин Кук - Пристъп

Отново тръгна, като си обеща, че когато разполага с повече време, ще обмисли въпроса. Сега беше твърде заета, тъй като вечерта трябваше да отлети за Торино. Беше станала призори, за да приготви багажа си. После бе отишла в лабораторията и бе обяснила на Питър какво точно трябва да прави с посявката на Бътлър. За щастие нещата се развиваха отлично. Водеше културата на името Джон Смит, което бе чула по време на разговора между Даниел и Спенсър Уингейт. Дори да изпитваше любопитство, защо ще ходят в Насо и защо ще трябва да изпраща част от културата на Джон Смит там, Питър не го показа.

Стефани свърна в ляво по Принс Стрийт и забърза крачка. Тук вече се чувстваше съвсем в свои води, особено като мина покрай старото си училище. Преди следващата пряка в дясно зад училището зърна дома, в който бе прекарала детството си и който семейството й продължаваше да обитава.

Норт Енд бе безопасен район, благодарение на установения там „съседски ред“. Винаги имаше поне десетина души, които следяха какво правят съседите им. Като дете се дразнеше от това, защото нищо не убягваше от зоркия им поглед, но сега се усещаше на сигурно място и това я радваше. Макар Даниел да се бе съвзел от нахлуването на непознатия в апартамента му предишната вечер и да го бе отхвърлил от ума си като нещо незначително, което няма да им попречи да изпълнят главната си задача, Стефани не го бе забравила, поне не напълно, и тук, където бе преминало детството й, тя се чувстваше напълно защитена. Но тъй като нямаше никакво обяснение за инцидента, подозренията й, че то е свързано със случая „Бътлър“ се изостриха.

Спря пред старата фамилна къща и се загледа в имитацията на сиви каменни плочи върху стената на първия етаж, червения алуминиев навес във формата на раковина, обрамчения с бяла украса вход и ярко боядисаната пластмасова фигура на светеца в нишата на стената. Усмихна се, като си спомни колко време трябваше да измине, за да оцени истинското място, което заемаха в душата й.

Макар да имаше ключ, тя почука и зачака да й отворят. Беше телефонирала от офиса, за да предупреди, че ще намине. Само след миг майка й, Теа, отвори вратата и я прегърна. Дядото на Теа бил грък, затова момичетата в семейството се кръщавали по майчина линия с гръцки имена.

— Сигурно си гладна — отдръпна се назад майка й, за да й стори път; като всяка майка, и тя държеше децата да са нахранени и това бяха първите й думи, когато някое от децата й дойдеше в старата фамилна къща.

— Ще изям един сандвич — усмихна се Стефани, защото знаеше, че не е възможно да й откаже.

Тя последва майка си в кухнята, откъдето се носеше ароматът на къкрещото на печката ядене.

— Мирише ми на вкусно.

— Готвя телешко рагу, любимото на баща ти. Защо не останеш за обяд? Ще сервирам около два.

— Не мога, мамо.

— Иди да поздравиш баща си.

Стефани надникна в дневната. Интериорът не се бе променил ни на йота — стаята беше такава, каквато я помнеше от детството си. Както обикновено, преди празничния обяд баща й се бе скрил зад неделното издание на вестника — хванал го със силните си ръце, той съсредоточено го четеше. От едната му страна имаше препълнен пепелник.

— Здравей, татко — весело го поздрави Стефани.

Антъни Д’Агостино-старши свали вестника. Вторачи се в нея над рамките на очилата си за четене с леко насълзени очи. Около него плаваше ореол от цигарен дим, който го обгръщаше като мъгла. Като млад притежаваше фигура на спортист, но сега представляваше огромна неподвижна маса. През последните десет години бе ужасно напълнял въпреки предупрежденията на лекаря си и не отслабна дори след сърдечния удар преди три години. Колкото повече слабееше майка й, толкова повече дебелееше той и накрая придоби подпухналия вид на нездрав човек.

— Не желая да тревожиш майка си, чу ли? През последните няколко дни се почувства по-добре — рече той вместо поздрав.

— Ще направя всичко възможно — въздъхна Стефани.

Баща й отново взе вестника си и се зачете. Край на разговора, каза си тя. Вдигна рамене и завъртя очи нагоре към тавана. Върна се обратно в кухнята. Теа бе извадила сирене, хляб, пармска шунка и плодове и ги подреждаше на масата. Стефани я наблюдаваше. Откакто я бе видяла последния път, майка й бе отслабнала още повече, което не беше добър знак. Костите на лицето и ръцете изпъкваха под кожата й. Преди две години й бяха открили рак на гърдата. След операцията и химиотерапията се бе пооправила, но това продължи до преди три месеца, когато състоянието й отново се влоши. Установиха, че има тумор в белия дроб. Прогнозата не беше добра.