Робин Кук - Пристъп

Лу погледна към Сал, Сал на свой ред — към Тони.

— Днес е вече късно — охлади страстите Тони. — Ето защо исках да се срещнем в по-ранен час. Отиват някъде другаде и после ще заминат за Насо. Но когато се настанят на Бахамите, сестра ми ще се обади на мама.

— Ще ни съобщиш ли? — попита Сал.

— Че как няма да ви съобщя? Но не искам да докосвате сестра ми.

— Тя няма нищо общо — заяви авторитетно Лу. — Поне аз така смятам.

— Наистина няма — потвърди Тони. — Трябва да ми вярвате! Не желая нищо да застане помежду ни.

— Виновният е той — съгласи се единият брат.

Другият погледна към Гаетано.

— Мисля, че ще трябва да отидеш в Насо.

Гаетано изпука кокалчетата на дясната си ръка и широко се ухили.

— Ще ми бъде приятно.

7:00 часа, понеделник, 25 февруари 2002 година

— Стефани! — повика я тихо Даниел и нежно стисна рамото й. — Скоро ще сервират закуската. Гладна ли си, или да те оставя да поспиш, докато кацнем?

Стефани с мъка отвори очи, разтърка ги и се прозя. После примигна няколко пъти. Очите й пареха от сухия въздух в самолета.

— Къде сме? — със сънен глас попита тя.

Чувстваше сухота и в гърлото си. Изправи гръб и се протегна. После се наведе да погледне през илюминатора. На хоризонта просветляваше, но земята под тях беше все още тъмна. Светлините на градовете се виждаха като точици долу в мрака.

— Според мен, летим над Франция — отвърна Даниел.

Въпреки плановете си да избегнат суматохата в последния момент, предишната вечер бе истинско изпитание за тях. Едва успяха да отидат на летище „Лоуган“ и да минат през охраната. До полета оставаха по-малко от десет минути. Благодарение на парите на Бътлър, летяха в първа класа, на първите две места в лявата страна на Боинг–767, собственост на италианските аеролинии.

Стефани повдигна с бутона облегалката си в изправено положение.

— Защо си ококорил очи? Можа ли да поспиш?

— Не съм мигнал — призна Даниел. — Зачетох се в книгите ти за Плащеницата от Торино, по-специално в онази от Иън Уилсън. Разбирам защо си тъй въодушевена. Изключително вълнуващо четиво.

— Сигурно си уморен.

— Не съм — отвърна Даниел. — Сега имам повече смелост да се заловя с Бътлър и да използвам частиците от ДНК, останали по нея. Всъщност, хрумна ми, че когато оправим Бътлър, трябва да продължим и да приложим същия източник на ДНК и върху някоя друга знаменитост, някой, който няма нищо против обществеността да научи името му. Щом методът за лечение влезе в медиите, никой политик няма да посмее да се намеси и, което е още по-добре, Лекарският съюз ще бъде принуден да подпише протокол за неговото одобрение.

— Чакай, чакай! — предупредително възкликна Стефани. — Да не бързаме толкова. Засега трябва да съсредоточим силите си върху Бътлър.

— Нима не смяташ, че лекуването на друга известна личност е добра идея?

— За да ти дам умен отговор, ще трябва да го обмисля — отговори Стефани, като се стараеше да бъде дипломатична. — В момента мозъкът ми е малко размътен. Ще отида до тоалетната и после ще хапна нещо. Умирам от глад. Когато мозъкът ми заработи на пълни обороти, искам да ми разкажеш какво си прочел. Любопитна съм да разбера дали имаш някаква хипотеза за появата на отпечатъка.

След по-малко от час самолетът се приземи на летище Фиумичино в Рим. Сляха се с тълпата пътници, пристигащи от къде ли не, преминаха през паспортния контрол, а после потърсиха изхода за полета до Торино. Даниел изпи едно еспресо в близкото кафене. Нямаше първа класа и когато се качиха на самолета, се озоваха в тясната кабина, натъпкана с бизнесмени.

— Много е уютно — забеляза Даниел.

Той беше метър и осемдесет и пет и седеше с притиснати в предната седалка колене.

— Как се чувстваш? Уморен ли си?

— Не. Как бих могъл след убийственото кафе, което изпих?

— Тогава ми разказвай за плащеницата!

— Е, като начало трябва да ти кажа, че нямам обяснение как се е появил образът върху нея. Това е истинска мистерия, но и на мен ми подейства поетичният начин, по който Иън Уилсън описва нещата — че „образът представлява негатив на фотографска снимка, който е чакал като в капсула на времето откритията в областта на фотографията“. Но не възприемам идеята, че образът е свидетелство за Възкресението, която и двамата защитавате. Разсъжденията му не са научно обосновани. Не можеш да постулираш непознатия и контраинтуитивен процес на дематериализацията, като обяснение на непознато явление.