Робин Кук - Пристъп

— С радост ще го направя — съгласи се Спенсър. — Ще му кажа също, че искаме половината от парите предварително.

— Не пропускай да настояваш и за участието ни в бъдещото лицензиране на НХТСК.

— Отлична идея — отвърна Спенсър. — Ще помисля за провеждането на нови преговори, без да променяме цената. Не желая да го плаша. Какво ще кажеш междувременно да поемеш задължението да се опиташ да откриеш името на пациента? В подобни дейности си по-добър от мен.

— Приемам го като комплимент.

— То си е комплимент.

Пол стана.

— Ще изпратя Кърт Хърман, шефа на охраната, по следите му. Ще му хареса.

— Кажи на позорно освободената барета не-знам-кой си да не оставя много трупове след себе си. След всичките усилия, които положихме, да не стане така, че да загубим уважението на островитяните.

— Той е консервативен и много внимава — засмя се Пол.

— Не мисля така — отвърна Спенсър и вдигна ръка, за да предотврати спора. — Не съм много сигурен, че курвите, които е забил в Окинава, го смятат за консервативен, пък и в Масачузетс не пипаше много леко, но както и да е. Признавам, че върши добре работата си, иначе отдавна да е изчезнал от списъка на персонала. Просто го направи и го предупреди да бъде дискретен! Само това искам.

— С удоволствие — отвърна Пол. — Но имай предвид, че тъй като никой от нас, включително Кърт, не може да се върне в Щатите, вероятно няма да свърши кой знае какво, преди Даниел, екипът му и пациентът да дойдат при нас.

— Не очаквам чудеса — заяви Спенсър.

16:45 часа, петък, 22 февруари 2002 година

Острите кули, пронизващи висините над Манхатън, ярко изпъкваха на фона на потъмняващото зимно небе, когато въздушната совалка Вашингтон — Ню Йорк закръжи над летище Ла Гуардиа. Светлините на разпрострелия се и пулсиращ под самолета град блещукаха като скъпоценни камъни. Лампите по висящите мостове приличаха на огърлици от светещи бисери, метнати върху извисяващите се стълбове. Люшкащите се редици от автомобилните фарове по главното шосе напомняха на нанизи от диаманти, а габаритите аленееха като рубини. Пъстро осветеният, приличащ на брошка пасажерски кораб тихо се плъзгаше по водата, за да хвърли котва в река Хъдсън.

Каръл Менинг отмести очи от вълнуващата картина през илюминатора и огледа вътрешността на самолета. Вътре цареше тишина. Пътниците бяха погълнати от вестниците, документите и лаптопите си и не обръщаха внимание на величествената гледка. Очите й потърсиха сенатора, който седеше през едно място от нея. И той бе потънал в четене. В месестите си длани държеше купчината меморандуми, отнасящи се до утрешния дневен ред; беше ги грабнал от ръцете на Дон Шакълтън, когато двамата с Каръл се изстреляха от офиса с надеждата да хванат совалката в три и половина. Пристигнаха на летището секунди преди полета.

По настояване на Ашли сутринта Каръл бе телефонирала на личния секретар на един от кардиналите, за да уговори среща с него същия следобед. Инструктирана беше да каже на секретаря, че срещата е спешна и че ще отнеме не повече от четвърт час. Отец Малоуни обеща да направи нещо по въпроса, тъй като в програмата на кардинала нямаше свободно място, но след по-малко от час се обади, за да каже, че кардиналът ще се срещне със сенатора някъде между пет и половина и шест и половина след официалния прием в чест на гостуващ италиански кардинал и преди вечерята с кмета на града. Каръл заяви, че ще бъдат там.

При положение, че трябваше да тичат за самолета, а после да си пробиват път през трудно преодолимия трафик на Ню Йорк, Каръл не можеше да не се възхити на самообладанието на Ашли. Разбира се, цялото притеснение падна върху нея, но ако тя беше на неговото място и я очакваше всичко онова, което очакваше него, щеше да се вълнува извънредно много и нямаше да е в състояние да се концентрира. Но не и Ашли! Въпреки лекия тремор той бързо изчиташе меморандумите лист по лист, което предполагаше, че легендарната му способност да чете с голяма скорост не е пострадала нито от болестта, нито от случилото се през последните двайсет и четири часа.

Каръл се прокашля.

— Сенаторе, колкото повече мисля за твоя случай, толкова повече се изненадвам, че не се интересуваш от мнението ми. За всичко друго ме питаш, само за това — не.

Ашли обърна глава и се взря в Каръл над масивните рамки на очилата си, които се бяха смъкнали и висяха на самия връх на носа му. Широкото му чело се бе сбръчкало.