Робин Кук - Пристъп

— Разбираме — отвърна Спенсър.

— Но как смяташ да се добереш до плащеницата? — попита Пол. — Доколкото ми е известно Католическата църква я пази заключена в специален саркофаг в Италия.

— В момента работим и по този въпрос — отговори Даниел. — Разчитаме на помощ от най-високо църковно равнище.

— Трябва да се обърнете към самия папа! — забеляза Пол.

— Може би трябва да поговорим за цената — смени темата Даниел, тъй като опасността беше вече преминала. — Не бихме искали между нас да се получат недоразумения.

— За какви точно услуги говорим? — попита Пол.

— Ще лекуваме паркинсонова болест — обясни Даниел. — Ще ни трябва операционна с обслужващ персонал и стереотаксично оборудване за имплантацията.

— Имаме операционна — отвърна Пол. — Но не и стереотаксична апаратура.

— Не е проблем — каза Спенсър — Можем да вземем от болницата „Принцеса Маргарет“. Бахамското правителство и лекарската общност на острова много ни помогнаха, когато се преместихме тук. Сигурен съм, че и сега с радост ще го сторят. Просто няма да им казваме за какво ни трябва.

— Нуждаем се и от неврохирург — добави Даниел. — Някой, на чиято дискретност можем да разчитаме.

— Мисля, че и това няма да е трудно — увери го Спенсър. — На острова има неколцина, чиито способности, според мен, не се използват, напълно. Сигурен съм, че можем да се разберем с някого от тях. Не знам каква ще бъде таксата му, но мога да ви уверя, че ще е много по-ниска, отколкото в Щатите. Предполагам, около двеста-триста долара най-много.

— Смятате ли, че ще го запазят в тайна? — попита Даниел.

— Да — отговори Спенсър. — Всички търсят работа. Откакто туристите започнаха да се возят на мотопеди, броят на черепните травми главоломно спадна. Знам го, защото двама от неврохирурзите дойдоха в клиниката и си оставиха визитките.

— Направил си ценно откритие — каза Даниел. — И накрая искаме да ползваме лабораторията ви. Предполагам, имате лаборатория за репродуктивната си дейност?

— Ще се удивиш, като я видиш — не се сдържа Пол. — Истинско произведение на изкуството, много повече от място за изследване на безплодието! Освен това разполагаме с квалифициран технически персонал, който се занимава с прехвърляне на клетъчни ядра и който гори от желание да работи по метода на НХТСК.

— Няма да имаме нужда от тяхната помощ — заяви Даниел. — Сами ще се справим. Но ще ви помолим за няколко човешки яйцеклетки. Ще ни ги доставите ли?

— Разбира се! — увери го Пол. — Специалността ни е яйцеклетката, тя ни храни. В бъдеще планираме да снабдяваме цяла Северна Америка. С какво време разполагаш?

— Съвсем кратко — отговори Даниел. — Може да ви прозвучи твърде оптимистично, но бихме желали да започнем имплантацията след месец. Пациентът доброволец ни притиска с времето.

— Нямаш проблем — отвърна Пол. — Още утре можем да те снабдим с яйцеклетки!

— Наистина ли? — не повярва Даниел. Беше твърде хубаво, за да е истина.

— Само кажи и ще ти ги доставим — отново го увери Пол и додаде със смях: — Дори да е национален празник!

— Удивително! Успокоихте ме. Страхувах се, че снабдяването с яйцеклетки би могло да спъне работата ни. Да се върнем на разходите.

— Освен цените за яйцеклетките, нямаме представа как върви останалото — каза Спенсър. — Право да ти кажа, никога не сме очаквали, че някой ще поиска да използва клиниката ни. Нека опростим нещата: двайсет хиляди за ползването на операционната заедно с обслужващия персонал и двайсет хиляди за лабораторията, какво ще кажеш?

— Добре — отговори Даниел. — А яйцеклетките?

— Петстотин едната — предложи Пол. — Даваме пълна гаранция.

— Звучи добре — съгласи се Даниел. — Но трябва да са съвсем пресни!

— От самия извор — увери го Пол със смях. — Кога да те очакваме?

Ще ви се обадя пак или по-късно през деня, или довечера — отвърна Даниел. — Най-късно до утре. Трябва да поработим.

— Тук сме — каза Спенсър.

Даниел бавно остави слушалката на мястото й. Намести я в гнездото и шумно издиша. Въпреки пречките напоследък, имаше чувството, че КЛЕЗА, НХТСК и собственото му бъдеще бяха осигурени!

Д-р Спенсър Уингейт затвори телефона и остави загорялата си ръка да лежи върху слушалката, докато размишляваше върху току-що приключилия разговор с доктор Даниел Лоуъл. Не беше протекъл според очакванията и надеждите му и той се чувстваше разочарован. Когато преди две седмици най-изненадващо узна, че известният учен желае да използва клиника „Уингейт“, той бе сигурен, че съдбата има пръст в това, защото тъкмо бяха започнали работа след построяването на клиниката, което продължи осем месеца. Помисли си, че професионалното сътрудничество с човек, за когото Пол твърдеше, че може да получи Нобелова награда, би бил чудесен начин да се провъзгласи на света, че след злополучния скандал през май „Уингейт“ отново се връща в бизнеса. Но както разбра, нищо нямаше да може да провъзгласи. Четиридесет хиляди долара бяха добра сума, но в сравнение с парите, изхарчени за строителството и оборудването на клиниката, те бяха нищо.