Робин Кук - Заплаха

Асансьорът го отведе до първия етаж. Още нямаше осем, коридорите бяха почти пусти. Дори будката на сержант Мърфи беше празна. Сержант Мърфи беше от полицията и работеше само дневна смяна.

Прекоси приемната и влезе в помещението за идентификация. Каза здрасти на Вини Амендола, който му отвърна без да вдига очи от сутрешния вестник. Вини беше един от санитарите в моргата, с когото често работеха заедно.

Каза добро утро и на Лори Монтгомъри, колежка от екипа по съдебна медицина. Всички се въртяха да дават дежурства в приемната, днес беше нейният ред. Лори работеше в Главната патология от четири години и половина и обичаше да идва рано, също като Джак.

— Виждам, че пак си успял да се добереш дотук, без да те вкарат с краката напред — закачливо отбеляза тя, имайки предвид опасните му всекидневни упражнения с велосипеда.

— Днес се отърках само в едно такси, вместо в обичайните три-четири — усмихна се той. — Имах чувството, че съм излязъл на разходка в полето…

— Сигурно — погледна го с недоверие Лори и сви рамене: — Лично аз продължавам да мисля, че си луд, за да караш колело в този град. Правила съм аутопсия на няколко такива като теб, обикновено хлапета от спешните куриерски служби. И зърна ли такова хлапе сред колите на улицата, неволно се питам кога ще го приемем в дупката…

„Дупката“ според болничния жаргон беше залата за аутопсии.

Джак си сипа кафе от машината и нехайно пристъпи към бюрото, зад което седеше Лори.

— Нещо интересно? — надвеси се над рамото й той.

— Обичайните огнестрелни рани, плюс един случай на свръхдоза…

— Аха…

— Май не обичаш свръхдозите, а?

— Всички са еднакви — кимна Джак. — А аз си падам по предизвикателствата…

— Имала съм и такива, пак свързани със здраво надрусване — каза Лори. — Повечето бяха през първата ми година тук…

— По-точно? — вдигна вежди Джак.

— Дълга история — избягна отговора Лори, после въздъхна и опря писалката си върху едно име от списъка, който лежеше разтворен на бюрото: — Този случай може да ти се стори интересен. Доналд Нодълман, починал от неизвестно инфекциозно заболяване…

— Решително го предпочитам пред свръхдозите — кимна Джак.

— Не бих казала същото — отново въздъхна Лори. — Но ако го искаш, вземи го. Никога не съм си падала по инфекциозните заболявания, още на държавните изпити ми призляваше от тях… Не знам какво точно е уморило този човек, но вирусчето си го е бивало. Докараха го тук с масивни подкожни кръвоизливи.

— Неизвестното предизвикателство — ухили се Джак и започна да рови в купчината папки. — С удоволствие ще го поема. Къде е умрял — у дома, или в болница?

— В болница, мисля че беше „Манхатън Дженерал“ — отвърна Лори. — Странното е, че е бил приет с диагноза диабет, а не някакво инфекциозно заболяване…

— Ако не ме лъже паметта, „Манхатън Дженерал“ е една от болниците на „АмериКеър“, нали? — подхвърли Джак.

— Не те лъже паметта — кимна Лори. — Защо питаш?

— Защото изгарям от желание да натрия носа на тази организация! Защото, ако имам късмет, може би ще докажа, че диагнозата им е нещо от сорта на „Легионерската болест“ и това ще ми даде възможност да ги натикам в миша дупка! Нямаш представа какво удоволствие ще ми достави!

— Защо им имаш зъб? — изгледа го Лори.

— Дълга история — отвърна със закачлива усмивка Джак. — Ако някой ден решим да изпием по едно питие, ти ще ми разкажеш за своите свръхдози, а аз — за отношението си към „АмериКеър“…

Лори не знаеше дали поканата на Джак Степълтън е сериозна. Поначало не знаеше за него почти нищо, също като останалите колеги. Въпреки, че беше завършил курса съвсем наскоро, той вече имаше репутацията на отличен съдебен патолог. Не беше особено общителен, ежедневните колегиални контакти не даваха почти никаква информация за личния му живот. Лори знаеше, че е на четиридесет и една години, неженен, хапливо остроумен, пристигнал в Ню Йорк от някакво градче на Средния запад. И толкоз…

— Ще те информирам за всичко, което открия — изправи се Джак, взе папката и тръгна към приемната.

— Почакай за момент, Джак — извика след него Лори. Той спря и се обърна. — Имаш ли нещо против един малък съвет? — Зададе въпроса си импулсивно, но харесваше този човек и се надяваше, че той още дълго време ще работи тук.

— Абсолютно нищо — направи крачка в обратна посока Джак и на лицето му отново се появи закачливата усмивка.

— Може би не трябва да ти се бъркам, но…