Робин Кук - Криза

— Къде са клетвените показания на д-р Бауман и на господин Станхоуп?

Джак ги взе и й ги подаде. Бяха солидни купчини.

— Мили боже! — възкликна тя, когато усети тежестта им. — Какво е това, да не е „Война и мир“? Колко страници има тук?

— Показанията на Крейг Бауман продължиха дни наред. Записана е всяка негова дума.

— Не съм сигурна, че мога да се преборя с тази грамада в два през нощта — поклати глава младата жена и остави шумно дебелите папки на масата пред себе си.

— Вътре са предимно диалози с много интервали между тях. Бързо би могла да прехвърлиш по-голямата част.

— Какво търсят тук тези научни репринти? — Тя вдигна малка купчинка от научни публикации.

— Д-р Бауман е водещият автор в повечето от тях и съавтор в останалите. Адвокатът му беше решил да ги представи като поддържащи свидетелства за отношението на Крейг към медицината, с цел да неутрализира твърденията на обвинението.

— Спомням си тази, когато излезе — каза Латаша и вдигна една от статиите на Крейг, която бе публикувана в „Ню Инглънд Джърнъл ъф Медисин“.

Джак за пореден път бе впечатлен.

— Намираш време да четеш такива трудно смилаеми неща?

— Не са трудно смилаеми — възрази с усмивка тя. — Мембранната физиология е ключ към почти всяка област на медицината в наше време, особено във фармакологията и имунологията, както и при инфекциозните заболявания и рака.

— Добре, добре! — отбранително вдигна ръце Джак. — Вземам си думите назад. Проблемът ми е, че съм завършил медицинското училище в миналия век.

— Неубедително извинение — каза Латаша и прелисти някои от документите по процеса. — Функционирането на натриевите каналчета е в основата на мускулната и нервната функция. Ако те не работят, нищо не работи.

— Разбрах — каза Джак. — Ти си имаш своя гледна точка.

В този момент клетъчният телефон на Латаша звънна. В тишината резкият звук накара и двамата да подскочат.

Латаша погледна екранчето на телефона си и го отвори.

— Какво става? — започна тя без предисловия.

Джак се опитваше да чуе гласа от другата страна на линията, но не можеше. Предполагаше, че е Алън.

Разговорът беше подчертано кратък. Латаша каза само:

— Имаш го!

След това затвори и се изправи.

— Кой беше? — не се сдържа Джак.

— Алън. Иска да отидем в лабораторията му, която е точно зад ъгъла. Мисля, че си струва усилието, щом го занимаваме с нашите работи. Съгласен ли си?

— Шегуваш ли се? — попита той реторично. Отблъсна назад стола си и се изправи.

Не беше осъзнал, че офисът на Бостънската патология се намира в периферията на огромния комплекс на Градския медицински център. Въпреки часа, двамата се разминаха с доста служители, докато се движеха между многото постройки. Не изглеждаше никой да бърза, всички се радваха на топлия, мек въздух. Уж беше пролет, а нощта бе като лятна.

Токсикологичната лаборатория се намираше през две алеи, представляваше нова осеметажна сграда от стъкло и стомана.

В асансьора към шестия етаж Джак погледна Латаша. Тъмните й очи бяха приковани в дисплея за етажите и върху лицето й се бе изписала голяма умора.

— Извинявам се предварително, ако кажа нещо неподходящо — каза той, — но ми се струва, че това подчертано усилие на Алън Смитхам да е толкова съпричастен на нашия случай, е, защото не отговаряш на чувствата му.

— Може би — каза тя неопределено.

— Надявам се, че като приемаш помощта му не се поставяш в неудобна позиция.

— Мисля, че мога да се справя — отговори тя с тон, който трябваше да означава, че слага край на дискусията.

Лабораторията бе като произведение на изкуството и почти пуста. Освен самият Алън, се виждаха само още двама души, лаборантите, които се занимаваха с нещо в отсрещния край на огромното помещение. Имаше три редици плотове, които пъшкаха под тежестта на чисто новите прибори и апарати.

Алън бе един удивително изглеждащ афроамериканец с ниско подрязани мустаци и остра козя брадичка, която му придаваше заплашителен мефистофелски вид. За впечатляващия му вид допринасяше и солидната му мускулеста фигура, едва прикрита от бяла лабораторна престилка с навити нагоре ръкави, облечена върху плътно прилепнала към тялото черна тениска. Кожата му напомняше лакиран махагон, една-две нотки по-тъмна от тази на Латаша. Очите му блестяха, когато ги спря върху старата си приятелка от колежа.

Латаша представи Джак и двамата се ръкуваха здраво, разменяйки бързи погледи. Едрият мъж изобщо не се опитваше да крие, че се интересува единствено от Латаша, обръщайки към нея широката си усмивка, разкриваща безукорни бели зъби.