Робин Кук - Криза

— Стори ми се логично, тъй като ме заплаши, но после пък си помислих, че е твърде елементарно и глупаво за умен човек като него.

— Подозирате ли някого другиго?

— Всъщност, не — каза Джак. За миг се поколеба дали да не спомене идеята за заговор, но шансовете тази измишльотина да се окаже истина бяха нищожно малки и не си струваше.

— Ще проверя версията за Фасано — каза Лиъм. — Офисът му е в Норт Енд, така че е в нашата юрисдикция, но без никакви доказателства не можем да направим кой знае колко, особено за кратък период от време.

— Знам — кимна Джак. — Оценявам времето, което ни отделихте тази вечер. Страхувах се, че семейство Бауман няма да съобщят на полицията.

— Готов съм да направя всякаква услуга на стария си приятел Лу Солдано. Останах с впечатлението, че двамата сте доста близки.

Джак кимна и се засмя вътрешно. За пръв път бе срещнал Солдано по времето, когато и двамата преследваха Лори. Не можеше да отрече, че му бе длъжник — когато детективът разбра, че няма големи шансове да спечели Лори, той се спусна да помага на Джак.

— С което стигнахме до последното — каза Лиъм. Той отключи колата си и се разрови в една чанта на предната седалка. Обърна се към Джак и му подаде чипонос трийсет и осемкалибров „Смит & Уесън“. — По-добре внимавай с него, защото това е нещо, което обикновено не правя.

Джак обърна револвера в ръката си. Той блестеше в мрака, отразявайки светлината, която идваше от прозорците на къщата.

— Използвай го само ако си сто и десет процента сигурен — погледна го настойчиво Лиъм. — Като се надявам да не ти се наложи.

— Само ако ситуацията е на живот или смърт — увери го Джак. — Но щом момичетата не са тук, може би не ми е нужен. — И той подаде оръжието обратно на Лиъм.

— Задръж го. На няколко пъти са те нападали. Винаги можеш да ми го върнеш. Кога си заминаваш?

— Утре по някое време, което е още една причина да не вземам оръжието.

— Вземи го! — настоя Лиъм и му подаде визитната си картичка, преди да заобиколи колата и да отвори вратата към шофьорското място. — Ще ми го дадеш, преди да си тръгнеш, или ще го оставиш в плик с името ми в главното управление. Не обяснявай какво има вътре.

— Ще бъда внимателен — обеща Джак. След което добави шеговито: — Тава е второто ми име.

— Не и според Лу — разсмя се Лиъм. — Но ми каза, че си изключително отговорен тип, на което впрочем разчитам.

Двамата се сбогуваха, детективът се метна в колата си и бързо изчезна в тъмнината.

Джак опипа револвера. Създаваше измамното чувство за безобидност, приличаше на детска играчка, но като съдебен патолог той добре познаваше разрушителната му сила. Беше открил повече куршуми в трупове, отколкото би си признал, винаги изненадан от степента на причинените увреждания. Той пъхна пистолета в джоба си и извади от другия клетъчния си телефон. По напълно разбираеми причини се двоумеше дали да се обади на Лори, тъй като знаеше, че тя ще се тревожи и ще се ядосва на оставането му в Бостън. От нейна гледна точка връщането му в четвъртък, може би дори в четвъртък вечерта, при положение, че сватбата им е в петък в 1:30 след обяд, изглеждаше пълен абсурд и безразсъдство, което го караше да се чувства безсилен. Беше впримчен в плаващите пясъци на обстоятелствата. След всичко случило се, нямаше начин да изостави Алексис и Крейг. Нещо повече, бе искрено заинтригуван кой и по какви причини не желае да бъде правена аутопсия. В този миг му хрумна нещо: Дали не беше свързано с болницата? Възможно ли беше да се е случило нещо в болницата през нощта, когато Пейшънс Станхоуп е била откарана там, нещо, което не трябва да се разкрива? Не му беше хрумвало до този момент, макар да бе много по-вероятно от странната идея за заговор срещу обслужващата медицина.

С тревога и чувство за вина той набра клетъчния телефон на Лори.

Нютън, Масачузетс

Сряда, 7 юни 2006 г.

9:55 вечерта

— Време беше! — произнесе Лори отсечено.

Джак примига. Поздравът й беше на 180 градуса от предишната вечер, възвестявайки типа разговор, от който той се страхуваше.

— Вече е почти десет! — оплака се Лори. — Защо не се обади? Минаха осем часа от малодушното съобщение, което си ми оставил на гласовата поща.

— Съжалявам. — Джак се опита да вложи колкото се може повече разкаяние в гласа си. — Беше странна вечер.

Въпреки, че такъв коментар беше умишлено подценяващ, това едва ли бе типът саркастичен хумор, на който бе способен. Правеше съзнателни усилия да устои на тази тенденция, която се бе превърнала в рефлекс с този негов непукистки подход към живота след сполетялата го семейна трагедия. Като си подбираше думите и се стремеше да е възможно най-кратък, Джак разказа на Лори за взлома, за тормоза над децата и посещението на полицаите, благодарение на навременната намеса на Лу. После спомена за Тони Фасано и заплахите му, включително за вчерашния епизод.