Робин Кук - Криза

Отрезвен от не особено ласкателните оценки на Рандолф, Крейг покорно се съгласи да разиграят едно тренировъчно заседание. Той прекъсна детективите, които разпитваха момичетата, за да ги предупреди, че ще бъде в библиотеката.

Джак и Алексис се преместиха в кухнята.

— Искам да ти кажа, че съжалявам за всичко, което се случи — каза Джак. — Имах добри намерения, но май повече навредих, отколкото да помогна.

— Няма нужда да се извиняваш. Помогна и на мен, и на Крейг в морално отношение. Крейг направо се промени, откак си тук. Прозренията му ме смайват.

— Надявам се това да не се промени. А момичетата? Как според теб реагират на ставащото?

— Не съм сигурна — призна тя. — Все пак са още деца, макар баща им да не беше при тях, докато растяха. От друга страна, аз винаги съм била близка с тях. Винаги сме се разбирали. Сега ще отидат при родителите на Крейг.

— Според теб имат ли нужда от професионална помощ, от някакъв вид терапия?

— Не мисля. Само ако страховете им продължат прекомерно дълго. Предполагам, че в края на краищата съдът ще трябва да се произнесе. За щастие, имам някои колеги в службата, чието мнение мога да използвам, ако се наложи.

— Мислех си — започна Джак нерешително, — тъй като присъствието ми причини толкова неприятности, дали няма да е добре да се преместя в хотел в града.

— Категорично не! — възрази Алексис. — Не искам и да чувам. Тук си и тук ще останеш.

— Сигурна ли си? Няма да го приема лично.

— Напълно сигурна. Хайде да не го обсъждаме повече.

Входният звънец отново се обади.

— Е, това вече сигурно са баба им и дядо им — изправи се Алексис.

Детективите и момичетата седяха около масичката за кафе, но като че ли въпросите бяха към края си.

Няколко минути по-късно Алексис влезе с родителите на Крейг. Леонард беше пълен мъж с тридневна брада, старомодна подстрижка и солидно шкембе, предполагащо доста изпити бири срещу телевизора. Когато му представиха Джак, Джак разбра още нещо за него: Леонард беше човек на няколкото думи, който би засрамил и лаконичен спартанец. Когато си стиснаха ръце, възрастният мъж изгрухтя нещо неразбираемо.

Роуз Бауман беше пълната му противоположност. Когато застана на прага и децата се втурнаха към нея, тя ги прегърна възторжено и начаса започна да ги разпитва. Беше ниска, набита жена с накъдрена бяла коса, светли очи и румени бузи.

Момичетата я задърпаха към дивана и Джак се оказа неочаквано насаме с Леонард. Той се опита да завърже някакъв разговор за това колко важни са бабите и дядовците. Отговорът беше глухо сумтене.

След още няколко безуспешни опита да измъкне някаква дума от устата на този човек, Джак се отказа и се приближи към Лиъм Фланаган; искаше да се увери, че ще е тук през следващите трийсет минути. После събра хвърлените си дрехи и обувки и слезе на долния етаж да си вземе душ.

Докато водата се стичаше по измореното му тяло, той виновно си спомни, че все още не се е обадил на Лори. Дявол да го вземе, какво ставаше с него? Уви се в хавлията, застана пред запотеното огледало и примига. Беше забравил напълно за леда и устната му изглеждаше още по-подута и синя. В комбинация със зачервената буза от предишния ден, видът му напомняше на кръчмарски побойник. Е, беше късно да си слага лед, ефектът щеше да е минимален, така че бързо се отказа от идеята да се качи до хладилника. Вместо това се облече и извади клетъчния си телефон.

Покритие почти нямаше, затова се отказа и от тази идея и се качи горе. Алексис беше в хола, както и момичетата, които се молеха на баба си да пътува с тях. Роуз каза, че трябва да е заедно с дядо им. Тогава Джак чу единствената дума, която се отрони тежко от устата на Леонард:

— Хайде, Роуз! — Гласът му прозвуча мрачно. Това не беше молба, а по-скоро заповед. Жената се откъсна от децата и покорно забърза след съпруга си, който вече излизаше от входната врата.

— Ще се видим ли в съда? — обърна се Алексис към Джак на път за гаража. Децата вече се бяха сбогували с баща си, който така и не се показа от библиотеката, зает в разговори с Рандолф.

— Предполагам. Честно казано, не знам какъв ще ми е графикът. Не зависи от мен.

В този момент Алексис се плесна по челото:

— Боже господи! — извика тя разстроено. — Току-що си спомних, че се жениш в петък. А утре е четвъртък. Толкова съм преуморена, че бях напълно забравила. Съжалявам. Бъдещата ти булка сигурно ме мрази за това, че съм те накарала да дойдеш тук и те държа за заложник.