Робин Кук - Вектор

— Значи ще извършим прегледа в залата за балсамиране — кимна Джак. — На практика ни е все едно…

Гордън Стрикланд се намръщи, но все пак се обърна и бутна летящата врата към вътрешността на сградата. Джак, Уорън и Флаш забързаха след него, а процесията завършваха двамата безмълвни сътрудници на Стрикланд.

— Това е доста необичайна практика — рече собственикът докато групата напредваше по дългия коридор. — На всичкото отгоре не се е обадил никой от Съдебна медицина в Бруклин. Може би аз трябва да ги потърся…

— Ще си спестите време, ако позвъните директно на доктор Харолд Бингъм — посъветва го Джак. — Предполагам знаете, че Бруклинският клон е на пряко подчинение на Градската патология в Манхатън…

— Не знам такова нещо — нацупено рече Стрикланд. Джак измъкна клетъчния си телефон, натисна бутона за бързо избиране и го подаде на погребалния агент. Стрикланд го пое в момента, в който Шерил пропя обичайното си „Кабинетът на главния патолог Харолд Бингъм. С какво мога да ви помогна?“

Групата спря пред още една летяща врата, а Гордън се представи на Шерил. Джак можеше само да гадае какво говори секретарката на шефа, но от кратките кимания и дакания на Стрикланд му стана ясно, че всичко ще бъде наред.

— Благодаря, госпожо Санфорд — приключи най-сетне Стрикланд. — Разбирам ви много добре, не е нужно да се извинявате. Ще направя всичко по силите си да помогна на доктор Степълтън…

Джак посегна да си прибере телефона. Направи му впечатление, че горната устна на Стрикланд трепереше почти непрекъснато. Човекът явно не се чувстваше удобно.

— Тук вътре — промърмори той и посочи двойната врата срещу себе си.

Цялата група се натика в залата за балсамиране, в която миришеше на сладникав дезодорант. Беше по-голяма от очакванията на Джак — горе-долу колкото залата за аутопсии, в която сам той се трудеше всеки ден. Но за разлика от осемте маси там, тук имаше само четири, две от които заети. Върху по-далечната лежеше мъж, чието балсамиране беше започнало, а на по-близката — жена с наднормено тегло.

— Това е госпожа Давидов — рече Стрикланд и посочи с пръст трупа.

— Ясно — кимна Джак, положи сакчето си на близката масичка с колелца и я придърпа към себе си. Щракна ключалките на чантата и едва тогава погледна двамата си приятели, замръзнали на крачка от входа. И двамата бяха пребледнели, а Флаш не отделяше очи от сестра си. Какво ли изпитват в момента, съчувствено си рече Джак.

Изправи се и плесна с ръце, за да прекрати очевидното влошаване на положението. Звукът тресна като изстрел в покритото с керамични плочки помещение. Всички подскочиха, включително двамата служители на фирмата, които вършеха мрачната си работа около мъжкия труп.

— Да започваме — бодро подвикна той, сякаш им предстоеше лека закуска в планината. — Не бива да пречим на хората да си вършат работата, Франк Томас, можете ли да идентифицирате тази жена?

— Това е сестра ми — кимна Флаш. — Кони Томас Давидов.

— Сигурен ли сте? — Попита Джак и за пръв път насочи поглед към лицето на жената пред себе си. Веднага му направи впечатление, че то носеше явни следи от травми. Лявото око беше зачервено, подуто и почти затворено, с разкъсана кожа на скулата.

— Абсолютно — кимна Флаш, направи крачка напред и посочи подутото око: — А копелето я е пребило, точно както го е правил винаги!

— Нека не правим прибързани заключения — побърза да го спре Джак. — Забравяте, че екипът на бърза помощ я открива на пода в банята, където очевидно е припаднала. А всички знаем, че е опасно да се пада в баня, тъй като там на малко пространство са струпани твърде много неща — тоалетна чиния, умивалник, различни рафтове и шкафчета…

— Преди един месец обядвахме заедно и окото й пак беше такова — не му обърна внимание Флаш. — Тогава ми призна, че копелето я е ударило с юмрук. Накара ме да обещая, че няма да го докосна с пръст и това беше единствената причина да не отида да му размажа мутрата веднага…

— Ясно, ясно — прекъсна го Джак. Предстоеше му да се занимае с телесните течности. Бързо прецени, че ще е по-добре Флаш да не присъства на процедурите и му предложи да чака навън. Без да спори, младежът се завъртя на пети, блъсна летящата врата и излезе. Директорът на погребалната агенция едва забележимо кимна с глава и двамата му едри асистенти също напуснаха залата.

— Трудно му е — рече с въздишка Джак. — Затова искам да свършим бързо и да го махнем оттук…