Робин Кук - Извън контрол

— Да отидем и да разберем.

Марша трябваше да подтичва, за да е в крак с Виктор, който се движеше към реката. Двамата скоро отминаха ремонтираната част на комплекса. На ярката слънчева светлина изоставените сгради не изглеждаха чак толкова зловещи.

Влизайки във входа, Виктор се насочи право към капака в пода и почука няколко пъти.

След минута-две капакът се вдигна. Мъж в униформата на охранител от „Каймера“ ги изгледа изучаващо, след което им махна да слизат.

Виктор тръгна пръв и когато Марша бе долу на последното стъпало, той вече заобикаляше гребното колело и се насочваше към всяващата страх метална врата, която препречваше входа към неизследваната част от лабораторията на Ви Джей. За Марша самата лаборатория си оставаше забранена точно толкова, колкото при последното и идване тук. Тя знаеше, че плодовете от научното изследване могат да бъдат използвани за добро или зло, но нещо в мрачното подземие създаваше в нея чувството, че изследванията, които се провеждат тук не бяха с благородна цел.

— Хей! — изкрещя един от гардовете, когато видя Виктор да се приближава към забранената врата. Скочи и само с няколко крачки се озова пред него, хвана ръцете му и го блъсна назад. — Никой няма право да влиза тук — каза той със силен испански акцент.

За изненада на Марша, Виктор размаха юмрук пред лицето на мъжа и замахна. Това явно се оказа изненадващо и за непознатия, защото той падна на коляно, но продължаваше да държи ръкава на Виктор. Виктор рязко се дръпна, за да се освободи и отново тръгна към металната врата.

Охранителят извади нож от ботуша си и го отвори със замах. Наточеното острие проблесна.

— Виктор! — извика Марша. Той се обърна при вика и. Охранителят вървеше срещу него и държеше ножа пред себе си като миниатюрна рапира. Виктор го отклони, но онзи не го изпускаше. Ножът се вдигна нагоре заплашително.

— Спри! — извика Ви Джей, когато изскочи от вратата, към която бе тръгнал баща му. Останалите двама охранители се опитваха да ги усмирят. — Пусни баща ми да влезе — нареди Ви Джей.

— Той искаше да влезе в задната лаборатория — извика мъжа с ножа.

— Пусни го да влезе — изкомандва Ви Джей още по строго.

Виктор залитна, опитвайки се да запази равновесие. Ви Джей го хвана за ръката в момента, когато той се канеше да натисне вратата.

— Сигурен ли си, че си готов за това? — попита Ви Джей.

— Искам да видя всичко — отвърна той.

— Спомняш ли си за Дървото на познанието?

— За Доброто и Злото? — погледна го баща му. — Не можеш да ме разубедиш.

Ви Джей дръпна ръката си:

— Сам решаваш, но може и да не харесаш последиците.

Виктор погледна към Марша, но тя му кимна окуражаващо и той натисна отново бравата. Отвътре нахлу неясна синя светлина. Той прекрачи прага и тя го последва. Ви Джей затвори вратата след тях. Помещението беше около петдесет стъпки дълго и доста тясно. На дълга пейка от грубо дърво бяха сложени четири петдесетгалонови стъклени резервоара. Стените им бяха съединени със силикон. Резервоарите се осветяваха от горещи лампи и излъчваха тайнствена синя светлина, която се пречупваше от течността в тях. Марша усети, че зъбите и започват да тракат от ужас, когато осъзна какво има в резервоарите. Във всеки от тях, обвит в прозрачна мембрана се намираше по един ембрион, по всяка вероятност на осем месеца, който плуваше в изкуствената утроба. Те гледаха Марша, с широко отворените си сини очи когато тя се дръпна встрани. Жестикулираха, усмихваха се, дори се прозяваха.

Небрежно, но с известна арогантна гордост, Ви Джей обясни как действа системата. Във всеки резервоар плацентите бяха прикрепени върху плексигласова скара към мембранна торбичка, свързана с нещо като машина, имитираща връзката бял дроб — сърце. Всяка машина притежаваше свой компютър, който на свой ред бе свързан към протеинов синтезатор. Течната повърхност на всеки резервоар бе покрита с пластмасови топки, за да възпрепятства изпаряването. Нито Марша, нито Виктор бяха в състояние да кажат нещо, ужасени от гледката с неродените деца. Въпреки, че се бяха опитали да се подготвят за неочакваното, това се оказа шок, който не можеха да понесат.

— Сигурен съм, че се питате какво е всичко това — каза Ви Джей, приближи се към една от стъклениците и хвърли поглед към един от многобройните дисплеи. Удари го с юмрук и индикиращата стрелка мина в оцветената в зелено нормална зона. — Ранната ми работа върху имплантацията представляваше моделиране на утроба с тъканна култура. Разрешаването на проблема с имплантацията доведе до разкриване на необходимостта от утроба.