Робин Кук - Извън контрол

— Имаш ли някакви съмнения за това, което правим? — попита тя.

Той отново поклати глава.

— Добре — каза Марша. — А сега да решим какво трябва да предприемем.

— Никога не съм допускал, че може да се стигне дотук. — Той най-сетне се реши да я погледне. — Марша, трябва да ми повярваш. Само ако знаех… — Гласът му секна. Нуждаеше се от подкрепата и, от разбирането и. Но дори той самият не разбираше степента на грешката си. Не беше сигурен, че ако оцелееха след всичко това, би могъл да се понася. Как можеше да очаква, че Марша ще го понася? Той притисна ръце към лицето си.

Марша го докосна и сякаш едва сега разумът му се върна.

— Трябва да решим какво да правим — произнесе тя нежно.

Той стана от стола, внезапно окуражен.

— Аз единствен съм отговорен. Ти си напълно права за Ви Джей. Нямаше да е такъв, какъвто е сега, ако не бях аз с моите научни фантазии. — Той погледна уморено жена си. — Първото, което трябва да направим, е да излезем оттук.

Марша го погледна замислено.

— Мислиш ли, че Ви Джей ще ни остави да се измъкнем оттук? Бъди разумен. Спомняш ли си как се е справял с неприятностите си преди? Дейвид, Джанис, онзи нещастен учител, двете деца, а сега — заядливите му родители.

— Допускаш ли, че се кани да ни държи тук до безкрайност? — попита Виктор.

— Нямам и най-отдалечена идея какви са намеренията му. Просто не смятам, че ще е лесно да излезем оттук. Сигурно изпитва нещо към нас. Иначе не би си дал труда да ни обяснява и не би се интересувал от мненията и плановете ни. Със сигурност не възнамерява да ни остави тук, докато е убеден, че няма да представляваме проблем за него.

Известно време останаха мълчаливи. След това Марша продължи:

— Може би е възможно да сключим някаква сделка с него. Да го убедим да пусне единия от нас, докато другият стои тук.

— Като заложник?

Марша кимна.

— Ако се съгласи, мисля, че ще е добре ти да излезеш — каза Виктор.

— Не — поклати глава тя. — Ако се стигне до това, ти излизаш. Трябва да разбереш как можеш да го спреш.

— Сигурен съм, че ти трябва да излезеш. Аз мога да се справя с Ви Джей по-добре, отколкото ти в този момент.

— Струва ми се, че никой не може да се справи с него — усмихна се горчиво Марша. — Той живее в свой собствен свят, в който няма забрани, няма съвест. Но аз съм убедена, че няма да ми причини нищо лошо, поне не и докато е сигурен, че нямам намерение да му създавам неприятности. Наистина мисля, че на теб вярва повече, отколкото на мен. В този смисъл ти можеш да се договориш с него по-добре, отколкото аз. Ви Джей се стреми непрекъснато към твоето одобрение. Иска да се гордееш с него. Както всяко друго дете.

— Но какво да направя? — каза Виктор, крачейки напред-назад. — Не съм сигурен, че полицията би помогнала кой знае колко. Предполагам, че най-уязвимото му място е въвличането в наркобизнеса.

Марша само кимна. От очите и се стичаха сълзи. Не можеше да повярва, че това им се случва. Беше и трудно да мисли за Ви Джей по друг начин, освен като за малкото си момче. Но нямаше съмнение: генната манипулация бе направила от него чудовище.

— Можем ли да го изпратим в психиатрична болница? — попита Виктор.

— Трудно ще е, без да показва психотично поведение, което както знаеш, той не демонстрира или без да е обвинен в убийство поради невменяемост. Съмнявам се дори че може да бъде привлечен под отговорност. Убедена съм, че не е оставил никакви улики, особено при такова хай-тек престъпление. Той има личностно разстройство, но не е луд. Трябва да измислим нещо по добро от това. Само че не знам какво да бъде.

— Ще измисля нещо — увери я Виктор. Той прокара пръсти през косата си, пое си дълбоко дъх и се опита да отвори вратата. Беше заключена. Почука с юмрук няколко пъти.

След малко ключалката щракна и на прага застана Ви Джей с няколко южноамериканци зад гърба си.

— Готов съм да разговаряме — каза Виктор.

Ви Джей премести поглед от него към Марша. Тя се опита да избегне студените му очи.

— Сам — добави Виктор.

Ви Джей кимна и му направи място да излезе. Виктор тръгна право към главната лаборатория, когато чу ключът да се превърта отново в ключалката. Беше ясно, че той и Марша наистина бяха затворници, държани от собствения си син.

— Тя наистина е разстроена — каза Виктор. — Да убиеш Дейвид… Това е непростимо.

— Нямах никакъв избор.

— Една майка трудно свиква с такова нещо — продължи Виктор, но Ви Джей дори не мигна.

— Знаех си, че не трябва да и казваме за лабораторията — изсумтя той. — Тя няма същото уважение към науката, както ние.