Робин Кук - Мозъци

Манърхайм хвърли поглед на стенния часовник и отбеляза, че е време да ускори хода на събитията.

— Сега ще активираме дълбочинните електроди и ще видим дали можем да предизвикаме епилептични вълни. Опитът ми сочи, че ако успеем, шансовете на лобектомията да елиминира припадъците стават почти сто процента.

Лекарите се прегрупираха около операционната маса.

— Доктор Ранад, от вас искам да накарате пациентката да опише всичко, което усеща и мисли след стимулацията — разпореди се Манърхайм.

Анестезиологът кимна с глава и повдигна покритието от лицето на Лайза. Минута по-късно се изправи и даде знак, че е готов.

За Лайза стимулацията беше като експлозия на бомба, но без болка и звук. След период на напълно изпразнено съзнание, който би могъл да продължи секунда или час, пред очите й се появи лицето на доктор Ранад, което плуваше сред разноцветни кръгове в дъното на някакъв тунел. Тя обаче не го позна, нямаше никаква представа къде се намира. В ноздрите я удари отвратителната миризма, която предхождаше припадъците. Сърцето й потръпна от страх.

— Какво усещате? — попита доктор Ранад.

— Помогнете ми! — изкрещя Лайза и направи опит да освободи ръцете си. Усещаше приближаването на припадъка. — Помогнете ми!

— Всичко е наред, Лайза — леко повиши тон доктор Ранад. — Успокойте се!

— Помощ! — продължаваше да крещи Лайза, напълно изгубила контрол над поведението си. Превръзките около главата и кръста издържаха на напъна и тя концентрира цялата си сила в дясната ръка. Дръпна толкова рязко, че токата на кожения колан се счупи и ръката й се стрелна нагоре.

Вниманието на Манърхайм беше изцяло погълнато от показанията на енцефалографа. Но периферното зрение все пак го уведоми, че пациентката е освободила ръката си. Ако беше реагирал веднага, може би щеше да предотврати инцидента. Но изненадата го парализира, макар и само за миг. Това време беше напълно достатъчно за Лайза, чиято дясна ръка се стрелна нагоре и нанесе силен удар в слепоочието си. Електродите потънаха дълбоко в мозъка.

Робинс почука и отвори вратата. Филипс говореше по телефона с педиатъра Джордж Рийс. Зърнал лаборанта, той му махна с ръка да влиза и продължи разговора. Рийс питаше за черепните снимки на 2-годишно момченце, което бе докарано в болницата след падане по стълбите. Но Мартин беше открил стари травми по гръдния кош на детето и каза, че подозира родителско насилие. Разговорът беше тягостен и той побърза да го приключи.

— Какво откри? — извърна се към Робинс той. Младежът беше получил мястото на главен лабораторен техник в Неврорентгенологията с активната помощ на Филипс и двамата се разбираха много добре.

— Само локалните снимки, които ме помоли да направя за Манърхайм.

Филипс кимна и Робинс включи екрана. Обикновено старши лаборантът не напускаше работното си място за снимки в другите отделения на болницата, но в случая Филипс го беше помолил за това, просто за да няма разправии с Манърхайм.

Екранът се запълни от оперативните снимки на Лайза Марино. На последната от тях ясно личеше кръглото просветление — там, където беше отворен черепът. Вътрешността на кръга беше запълнена от светлите чертички на електродите. Най-ясно се виждаха дълбочинните инструменти във формата на дълги игли, които Манърхайм беше вкарал в темпоралния лоб на пациентката. Интересът на Филипс беше насочен именно към тях. Кракът му натисна един педал под масата и снимките на осветения екран започнаха да се сменят. Приспособлението се наричаше алтернатор и позволяваше изследването на неограничен брой рентгенови изображения. Отмести крака си от педала едва когато на екрана се появиха предоперативните снимки на Лайза Марино.

Сравнението им с донесените от Робинс материали щеше да определи точното местоположение на електродите.

— Господи, какви хубави снимки си направил! — не се сдържа той. — Ако можех да те клонирам, половината от проблемите ми щяха да бъдат решени!

Робинс сви рамене с престорено безразличие, но похвалата го зарадва. Шефът му беше взискателен и от устата му рядко излизаха подобни думи.

Мартин се зае с измерването, използвайки калибрована линийка. За ориентир му послужиха големите кръвоносни съдове, които на старите снимки се виждаха съвсем ясно. Познанията по анатомия на мозъка му позволиха да си представи триизмерното изображение на онази част от мозъка, която го интересуваше. Така успя да изчисли къде са върховете на електродите с напълно задоволителна точност.