Робин Кук - Маркер

Двамата с Джак си бяха създали репутация на работохолици. Лори помоли Тед да направи каквото може и се спусна бързо към офиса си. Нямаше търпение да се добере до телефона. Бързаше да сподели вълнението си от последните новини с Роджър.

Отпусна се тежко на стола и набра бързо номера му. Барабанеше с пръсти, докато чакаше да я свържат с „Манхатън Дженерал“. Сърцето й биеше до пръсване. Знаеше, че Роджър ще иска да знае подробностите, ако вече не ги бе научил. За съжаление, включи се телефонният му секретар. Тя изруга тихо. Напоследък май единственото, до което стигаше, бяха не реалните хора, а гласовите им пощи.

Остави му съобщение, че ще се обади по-късно и затвори. Помисли си, че сигурно Роджър е единственият, който споделяше тревогите й за възможността някакъв сериен убиец да вилнее между стените на общинската болница; това щеше да е най-страхотният начин да привлече вниманието на Сю и да натрие носа й.

Тя подскочи, когато телефонът иззвъня под ръката й.

— Търся Лори Монтгомъри — произнесе приятен женски глас.

— На телефона.

— Казвам се Ан Диксън. Социален работник съм в „Манхатън Дженерал“ и бих искала да се срещнем.

— Да се срещнем? — повтори Лори. — Бихте ли ми казали за какво се отнася?

— За вашия случай, разбира се. — Жената прозвуча леко объркана.

— Моя случай? Не съм сигурна, че разбирам.

— Работя в лабораторията по генетика и съм сигурна, че идвахте при нас преди малко повече от месец за генетично изследване. Обаждам ви се, за да се уговорим и да ви запишем час.

Цял рояк от мисли нахлу в съзнанието й. Тестът за гена на BRCA1 беше пореден пример за това как изхвърля неприятните мисли от главата си. Напълно бе забравила, че е давала кръв. Това телефонно обаждане върна отново цялата тревога като събудена лавина.

— Ало? Още ли сте там? — попита Ан.

— Да, да — отвърна Лори, докато се опитваше да се съвземе. — Предполагам това означава, че тестът е положителен?

— Означава, че е по-добре да се срещнем лично — каза Ан уклончиво. — Такава е нормалната процедура за всички наши клиенти. Бих искала също да се извиня. Папката ви е стояла на бюрото ми повече от седмица, но погрешно е била сложена в друго кошче. Грешката е изцяло моя, така че бих искала да се видим колкото е възможно по-скоро.

Лори усети раздразнение. Пое си дълбоко дъх и си напомни, че социалния работник просто се опитва да си върши работата. Макар да предпочиташе да й каже резултатите веднага, вместо да я подлага на мъчителната процедура по протокола.

— Имам отменена среща в един днес — продължи Ан. — Надявах се, че може да се видим тогава. Ако не е удобно, следващият ми прозорец е точно след една седмица.

Лори затвори очи и си пое отново дълбоко дъх. Нямаше намерение да прекара цяла седмица в ада. Макар да предполагаше, че телефонното обаждане означава, че тестът е положителен, искаше да го знае със сигурност. Тя погледна часовника си. Стрелката показваше единадесет и четиридесет и пет. Нямаше причина да не прескочи до „Манхатън Дженерал“. Може би щеше да успее да обядва с Роджър или Сю.

— В един е добре — каза тя хладно.

— Чудесно — дойде отсреща. — Офисът ми е в същото крило, където идвахте, за да ви бъде взета кръв.

Лори остави телефонната слушалка. Затвори очи и се наведе над бюрото, прокарвайки пръсти през косата си. Всичките ужасни последици от това да носи гена на BRCA1 нахлуха в съзнанието й заедно с една тръпчива нотка на тъга. Онова, което я тревожеше бе потвърждаването на предстоящата нужда да вземе тъй нареченото крайно решение, решение, което елиминираше опциите, точно както и възможностите да има деца.

— Чук, чук — произнесе един глас.

Тя вдигна глава и очите й срещнаха усмихнатото лице на детектив лейтенант Лу Солдано. Изглеждаше особено спретнат с чистата си изгладена риза и нова вратовръзка.

— Здрасти, Лор — поздрави я той мило. Лор я наричаше синът на Лу, Джо, когато преди години се срещаха. По онова време момчето беше петгодишно. Сега бе седемнайсетгодишен младеж.

Лори и Лу не се бяха карали, просто и двамата бяха разбрали, че романтичните отношения не са най-подходящите. Вместо любовен роман, през годините помежду им се бе развило близко приятелство.

— Какво става? — попита Лу. Тя понечи да отговори, но вместо това очите й се напълниха със сълзи.

— Хей, стига! Кажи ми какво става тук?

Лори поклати глава. Очите й още бяха пълни с влага, но се бе овладяла. Тя изтри бузите си и се усмихна слабо.