Робин Кук - Маркер

— О, Господи! — потръпна Лори. От тринайсет години работеше тук, но всеки път се вълнуваше, когато трябваше да се занимава с деца особено бебета и случаи на изнасилване.

— Бях объркана, когато прочетох рапорта — каза Рива. — Без съмнение, детето трябваше да се аутопсира, но никой не ми е чак толкова неприятен, че да му възложа случая.

Лори се опита да се засмее, защото знаеше, че приятелката й се шегува, но се получи само една нещастна усмивка. Рива просто обичаше всички и ако Джак не бе проявил желание да се заеме, Рива щеше да го направи сама.

— Преди Джак да слезе долу, спомена за някакъв друг случай — каза Рива, докато ровеше из папките. — Каза, че си говорили с Джанис и тя му споменала, че е дошъл друг случай, свързан с млад човек в манхатънската общинска болница, поразително подобен на Макгилън. Бил сигурен, че ще проявиш интерес, затова да те впиша в графика. Е, какво ще кажеш, проявяваш ли интерес?

— Определено. — Лори взе папката. Отвори я и започна да разлиства, докато откри следователския рапорт. Пациентката се казваше Дарлин Морган, възраст — тридесет и шест години.

— Майка на осемгодишен син — каза Рива — Каква трагедия за детето.

— Според мен — произнесе Лори, докато четеше рапорта — звучи твърде подобно — впечатляващо подобно. — Тя вдигна поглед. — Знаеш ли дали Джанис е тук?

— Представа нямам. Беше, когато минах покрай офиса й, но тогава още нямаше шест и половина.

— Мисля да проверя — каза Лори и тръгна към вратата. — Благодаря ти.

Практически Джанис трябваше да си е тръгнала още в седем, но тя често оставаше до по-късно. Беше принудена заради рапортите си и често човек можеше да я открие тук до осем. Часовникът показваше седем и четиридесет, когато Лори мина покрай канцеларията. Миг по-късно надникна в стаята на следователите. Барт Арнолд говореше по телефона.

— Тук ли е Джанис?

Барт посочи с палец зад рамото си към вътрешността на стаята и тя забеляза главата на Джанис над монитора. Седеше зад бюрото в отсрещния ъгъл.

Лори влезе, грабна стол и седна до нея. Тя изглеждаше по-уморена от всякога.

— Как мина нощта? Напрегнато ли беше?

— Пълна лудница, както обикновено. Никоя нощ не е като предишната, макар да има двама със сърдечен удар. Не знам какво ми става напоследък. Обикновено не съм толкова чувствителна. Надявам се да не влияе на обективността ми.

— Чух за бебето.

— Можеш ли да си представиш? Как могат да са такива хората? Не го разбирам. Може би ставам прекалено мека за тази работа.

— Когато тези неща спрат да ти правят впечатление, тогава трябва да се тревожиш.

— Предполагам. — Джанис въздъхна изтощено и се изправи в стола си. — Както и да е, какво мога да направя за теб?

— Току-що прегледах рапорта ти за Дарлин Морган. Случаят поразително прилича на случая Шон Макгилън.

— Точно това казах и на д-р Степълтън, когато го срещнах тази сутрин.

— Има ли още нещо, което можеш да ми кажеш и което не е тук? — попита Лори, размахвайки папката. — Някакво впечатление от замесените в случая хора, с които си говорила — медицински сестри, лекари или членове на семейството? Нали разбираш — стъпка извън фактите. Нещо, което си усетила интуитивно.

Джанис задържа кафявите си очи върху нея, докато мислеше. След минута поклати глава.

— Всъщност нищо. Разбирам какво имаш предвид, нещо като подсъзнателно впечатление. Но нищо такова не ми идва наум. Просто поредната болнична трагедия. Една, както изглежда здрава, млада жена, която има още много време. — Джанис потръпна — Когато някой умре така внезапно, това винаги те кара да осъзнаеш, че всички ние живеем на ръба.

Лори прехапа устни, но побърза да се отърси от мрачните мисли:

— Не си говорила с хирурга, нали?

— Не, не съм.

— Същият ли е, който е оперирал Макгилън?

— Не, двама различни са и впечатлението ми от разговорите с персонала е, че и двамата се радват на голяма почит и уважение.

— Както изглежда, двамата пациенти са починали по едно и също време сутринта. Не ти ли се вижда странно?

— Всъщност, не. От опит знам, че от два до четири след полунощ умират най-много хора. Това е най-напрегнатото време в цялото ми дежурство. Един лекар навремето ми беше казал, че е свързано с промяната в нивото на хормоните през денонощието.

Лори кимна. Истина беше.

— Д-р Степълтън ми каза, че са ти възложили Шон Макгилън. Дали причината да ме разпитваш сега не се дължи на това, че не си открила голяма патология?