Робин Кук - Маркер

Дарлин обходи с очи помещението, евтината мебелировка, цветята от Пол върху бюрото, тревистозелената боя на стените и репродукцията на Мане, сложена в проста рамка. Потръпна при мисълта колко много надежди за оздравяване и колко смърт са видели тези стени през годините, но се опита бързо да прогони тези мисли от главата си. Не беше лесно. Тя не обичаше болниците и като се изключи раждането, никога не бе влизала вътре като пациент. Но раждането беше друго нещо. Имаше чувство на радост и очакване, което се носеше из въздуха. Това тук бе нещо различно и далеч по-заплашително.

Тя завъртя глава и погледна нагоре. Капките в интравенозната система падаха безшумно в разширената част на прозрачната тръбичка. Остана загледана като хипнотизирана няколко минути, след което с усилие откъсна очи. Успокояващото беше, че към системата имаше малка помпичка, съдържаща морфин, за да може тя сама да контролира концентрацията му в случай на нужда. До този момент го бе правила само два пъти.

Над краката на леглото й имаше закачен телевизор и тя го включи, повече за компания, отколкото от истински интерес. В момента течаха местните вечерни новини. Тя изключи звука, предпочитайки само да гледа, мозъкът й бе размътен от комбинацията от тазсутрешната упойка и болкоуспокоителните. Апаратът продължаваше да разтяга крака й, но тя се чувстваше странно откъсната от него, сякаш бе нечий чужд крак.

Лесно се изтърколи един час — намираше се в състояние между сън и пълно съзнание. Бе по-скоро сън, когато си спомни, че продължава да лежи и повече като будност, когато се случеше да размърда крака си. Но усети, когато новините свършиха и започна шоуто на Летърман.

Следващото нещо, което знаеше, е че една санитарка я разтърсва да се събуди. Дарлин изскърца със зъби, тъй като неволно бе свила мускула на бедрото си.

— Пишкала ли си след операцията? — попита санитарката. Беше пълна жена с гъста червена коса.

Дарлин се опита да си спомни, но не можа.

— Мисля, че щяхте да помните, така че трябва да го направите сега. Ще донеса подлогата. — Тя изчезна в банята и се върна с контейнер от неръждаема стомана. Подпря го на края на леглото до хълбока й.

— Няма нужда — каза Дарлин. Последното, което искаше, бе да размества отново крака си. Дори самата мисъл за това я накара да потрепери. Хирургът й бе казал, че може да чувства известен дискомфорт след операцията. Колко сдържано се бе изказал!

— Хайде, трябва да го направите — подкани я жената. Тя погледна часовника си, сякаш нямаше време за спорове.

Комбинацията от настойчивостта на санитарката и собственото й замаяно състояние предизвикаха гняв у нея.

— Оставете подлогата; ще го направя по-късно.

— Скъпа, трябва да го направиш сега. Получавам нарежданията отгоре.

— Добре, кажете им тогава на онези „отгоре“, че ще го направя по-късно.

— Ще доведа сестрата и нека ти кажа направо — тя не понася да й се противоречи.

Санитарката отново изчезна. Дарлин поклати глава. Думата „противоречи“ й напомни за времето, когато беше в предучилищна възраст. Тя отмести ледено студената подлога встрани.

Пет минути по-късно сестрата влетя в стаята заедно със санитарката и накара Дарлин да седне. За разлика от санитарката, сестрата беше висока и стройна, с екзотични очи. С ръце на хълбоците, тя се наведе над Дарлин.

— Санитарката ми каза, че си отказала да уринираш.

— Не съм отказала. Казах, че ще го направя по-късно.

— Ще го направиш сега или ще те принудим. Надявам се, че знаеш какво означава това.

Дарлин имаше представа и това съвсем не бе най-привлекателното нещо. Санитарката заобиколи леглото.

— Твой ред е, скъпа — извика сестрата, след като Дарлин не отговори. — Съветът ми е да си отпуснеш мехура.

— Можехте да сте малко по-любезна — промърмори Дарлин, докато се подпираше с длани на леглото.

— Имам прекалено много пациенти, за да съм любезна при уринирането на всеки от тях — сопна й се екзотичната красавица. Тя провери системата, докато санитарката донесе отново подлогата и след малко двете жени излязоха от стаята и я оставиха на спокойствие.

Дарлин въздъхна с облекчение. Помисли си, че това е една от причините да не обича болниците. Няколко минути по-късно те се върнаха и докато санитарката се занимаваше с подлогата, сестрата предложи на Дарлин сънотворно и малка картонена чаша с вода.

— Мисля, че не е необходимо — отвърна Дарлин. С всичките тези опиати през целия ден се чувстваше като отнесена.