Робин Кук - Маркер

Както бе запланувала, бе малко подранила. Отиде директно на шестия етаж, където работеше. Беше главният хирургически етаж и винаги пълен с хора. След като съблече якето си, тя седна пред един от компютърните терминали и небрежно написа „Дарлин Морган“. Секретарката не й обърна внимание, събра бързо нещата си и се приготви да си тръгва.

Джаз се зарадва — Дарлин Морган беше в стая 629 на същия етаж, което правеше мисията много по-лесна. Винаги можеше да отиде на друг етаж по време на почивките си, както бе правила при предишни мисии, но все пак съществуваше вероятност да събуди известен интерес и любопитство.

Тя взе асансьора за надолу и натисна първия етаж за спешното отделение. Вечерите бяха най-напрегнатото време тук и приемното гъмжеше от хора и плачещи бебета, болни и пострадали от какво ли не. Беше истински хаос, точно това, на което Джаз разчиташе. Никой не я попита, когато влезе в хранилището, където се държаха медикаментите и препаратите за интравенозните системи. Макар да не очакваше никакви спънки, тя се огледа, за да се увери, че никой не я наблюдава. Беше рефлекс. След това бръкна в картонената кутия с ампулите с концентриран калиев хлорид, извади една и я мушна в джоба си. Както бе казал господин Боб, в натовареното спешно отделение никой нямаше и да забележи липсата.

След приключване на първата част от мисията, Джаз се изкачи нагоре по стълбите, за да изчака сестринския рапорт и да започне вечерната си смяна. Повече от любопитство, отколкото по друга причина, тя издърпа картона на Дарлин Морган, за да види дали има нещо интересно. Разбира се, не я беше грижа изобщо дали има или няма.

— Мамо, искам да се върнеш довечера — изхленчи Стивън.

Дарлин Морган погали главичката на осемгодишния си син и размени тревожен поглед със съпруга си Пол. Стивън беше едър за годините си и се държеше зряло, макар случаят в момента да не беше такъв. Тревожеше се, че майка му е в болницата и не искаше да се пусне от ръката й. Дарлин бе изненадана, когато видя Пол да влачи след себе си малкото момче, тъй като според болничните правила вътре нямаха право да влизат по-малки от дванадесетгодишни; а макар и едричък, Стивън не можеше да мине за дванадесетгодишен. Но детето се бе молило толкова дълго, че сестрите си бяха затворили очите.

Дарлин се зарадва, когато ги видя, но сега се безпокоеше, че може да имат неприятности при излизането. Още преди половин час Пол се бе опитал да си тръгнат, но детето се разстрои и удължиха визитата. Тя с усилие издърпа ръката си и прегърна момченцето, привличайки го към себе си.

— Стивън — произнесе тя нежно. — Спомняш ли си какво си говорихме вчера. Мама трябва да остане, за да я оперират.

— Защо?

Дарлин погледна Пол, който поклати глава. И двамата знаеха, че няма как да му обяснят.

— Трябва да ми наместят коляното — каза Дарлин.

— Защо?

— Помниш ли миналото лято, когато се нараних, докато играех тенис? Е, тогава нещо в коляното ми се е повредило, казва се връзка. Докторът трябва да ми направи нова. Затова се налага да остана през нощта тук. Утре вечер ще си бъда вкъщи, става ли?

Детето усука края на болничния чаршаф между пръстите си, избягвайки да погледне майка си в очите.

— Стивън, отдавна трябваше да си в леглото. Сега ще се прибереш с татко и утре, когато се събудиш, аз ще се прибера.

— Искам да си у дома тази вечер!

— Знам, че искаш — усмихна му се Дарлин. Тя се протегна и го прегърна отново. От гърлото й се откъсна глухо стенание, когато размърда оперирания си крак. Кракът бе закрепен отчасти неподвижно в двигателен апарат, който бавно, но постоянно разтягаше колянната връзка.

Пол пристъпи, сложи ръка на рамото на сина си и го побутна да се отмести.

— Добре ли си? — погледна той разтревожено жена си.

— Да да — намести се тя бавно в леглото. След това затвори очи и задиша равномерно, докато болката утихне.

— Мисля, че е малко по-нависоко — каза Пол и кимна към апарата — Трябва да сме благодарни на късмета си, че сме тук. В противен случай сигурно трябваше да разбивам банка.

— Не смяташ, че не е трябвало да ме оперират, нали?

— Не, разбира се! Просто си помислих, че старите ни медицински застраховки не покриваха направо нищо. Всеки път трябваше да попълваме какви ли не бланки, за да ни бъде приспаднато едно или друго. Хей, толкова се радвам, че сега всичко е наред.

След малко си тръгнаха и Дарлин остана сама. Цял следобед наоколо бе шумно и непрекъснато имаше движение, но сега цареше пълно спокойствие. Дори покрай вратата й не преминаваше никой. Не знаеше, че всички сестри и санитари от дневната и вечерната смяна правят в момента рапортите си. Единственият звук бе далечното, едва доловимо бибипкане, което идваше от монитора за сърце някъде надолу по коридора.