Робин Кук - Маркер

— Казвам ви да спрете — извика Лори, когато сестрата не й обърна никакво внимание. Принуди се да притисне с ръка долната част на корема си, за да намали болката. Шевовете се напрягаха и я боляха.

— Отсега виждам, че ще бъдете труден пациент — подхвърли Джаз. Всъщност мислеше точно обратното. Щеше да се справи бързо с тази капризна особа, благодарение на това, че гинекологичното отделение е препълнено. Фактът, че е на етажа й улесняваше операцията.

До стая 609 тя рязко завъртя количката на сто и осемдесет градуса за да я вкара с главата напред. Когато преминаха през вратата, включи осветлението на тавана, след което спря количката до обикновеното болнично легло.

Лори погледна сестрата. Не можеше да проумее поведението й. Изведнъж пребледня, когато забеляза табелката с името й: Джасмин Ракоци. Въпреки, че болкоуспокоителните продължаваха да й действат и се чувстваше замаяна, Лори мигновено си спомни, че това е едно от имената в списъка на Роджър.

— Какъв е проблемът? — попита Джаз, когато се наведе над перилата на леглото. Беше забелязала втренчения поглед на Лори. — Нещо не е наред ли?

Без да чака отговор, тя побутна количката успоредно на леглото. Хвана края на одеялото и го дръпна рязко, откривайки я. Лори бе единствено в болнична нощница, с голи колене и боси крака. Издутината в долната част на корема й покриваше превръзката върху раната и хирургическият дренаж се извиваше изпод долния край на халата и влизаше в пластмасово устройство, което поддържаше отрицателно налягане. Вътре се виждаше струя кръв.

— Добре — произнесе Джаз безстрастно. — Трябва само да се преместиш на леглото и ние ще се погрижим да се чувстваш приятно. — След което се обърна и закачи бутилката върху статива към болничното легло.

Лори не мърдаше. Паниката, която бе усетила, когато я караха насам, се увеличи, когато прочете името на Джаз. Беше парализирана от ужас. От всичко, което знаеше, можеше да се окаже, че тази жена е сериен убиец.

— Хайде, сестро — подкани я Джаз. Тя мина отстрани на леглото и я погледна. — Премести си задника на леглото.

Лори й отвърна с най-инатливия възможен поглед. Това бе всичко, което можеше да направи.

— Ако се инатиш, ще се наложи да извикам Елизабет и пак ще те преместим. Както сама разбираш, тук няма място за преговори.

— Искам да говоря с главната сестра — каза Лори.

— Ами ти вече говориш с нея — засмя се Джаз. — Аз съм главната сестра. Или поне засега, което е едно и също.

Лори усети, че я обхваща още по-силна тревога.

— Е, защо не искаш да мърдаш? — попита Джаз с очевидно раздразнение; протегна ръка и направи широк мах, за да й покаже всички удобства на стаята. — Изпробвай това комфортно легло с всичките му лостове за управление. Можеш да се сгънеш във всяко положение, което ти хрумне, че и още. Имаш телевизор, кана, но без вода, тъй като съвсем скоро си излязла от операция, бутон, с който можеш да ни викаш… всичко! Какво друго може да иска човек?

Очите на Лори проследиха жеста й. Върху нощното шкафче стоеше телефон! Запита се как не й бе хрумнало до този момент, макар че санитарят го бе споменал. Това беше шансът й. Като изскърца със зъби, тя се надигна, подпря се на лакти и започна бавно да се прехвърля в болничното легло.

— Браво! — похвали я сестрата. — Виждам, че ще се разберем. Ще е добре и заради двете ни.

Веднага щом Лори се отпусна върху чаршафите, Джаз прехвърли дрениращото устройство и дръпна одеялото, за да я завие. След това измери кръвното налягане и пулса й.

— Добре — каза тя накрая. — Всичко изглежда нормално, само пулсът ти е малко по-висок. Сега ще те оставя. Предполагам, че са ти дали някакво болкоуспокоително. Имаш ли нужда от още или в момента си добре?

Лори бе изумена от отсъствието на каквато и да е нормална човешка топлота в гласа и действията на тази жена. На пръв поглед нямаше нищо определено, от което да се оплаче, като се изключи игнорирането на молбите й, което добавяше ново безпокойство към вече надигналата се в душата й тревога. Странна птица беше тази Джасмин Ракоци.

— Да не си глътна езика? — попита я сестрата със слаба усмивка. Беше сложила ръце на хълбоците си. — Честно казано, това улеснява работата ми. Но ако промениш мнението си, можеш да натиснеш бутона и да ме извикаш. Разбира се, когато се наканиш да го използваш, може да съм заета с някой друг, по-разговорлив пациент.

С една последна усмивка, която Лори изтълкува като безочливо безразлична, Джаз излезе от стаята.