Робин Кук - Маркер

Сестрата разтърка челото си с ръка, но не мисли дълго. Заобиколи таблото и тръгна право към Лори, следвана от Салватор.

— Какъв е проблемът? — попита Теа с ръце на хълбоците.

— Трябваше да остана в постанестезиологичното до идването на д-р Райли на сутринта.

Комбинираният ефект от лекарствата и упойката правеха мисълта й бавна и тя трудно намираше думите.

— Позволете ми да ви уверя, че всичко е наред. Състоянието ви е стабилно като скалата на Гибралтар. Не е нужно да оставате тук, а за съжаление имаме огромно количество пациенти, които трябва да приемем. Бихме искали да ви поглезим цяла нощ, но трябва и да работим. Така че не се тревожете! — Тя стисна окуражително ръката на Лори, върна се на бойния си пост и започна да дава поредните нареждания.

— Извинете — извика Лори след нея, но напразно. — Бихте ли се обадили на моята лекарка, или поне да ми позволите аз да й звънна?

Теа дори не се обърна. Вече бе потънала в друг проблем.

Санитарят застана отново зад главата й и побутна количката. Когато излязоха в коридора Лори забеляза няколко паркирани до стената носилки с пациенти, очакващи да бъдат вкарани за операция.

— Трябва да се обадя по телефона — каза Лори, когато минаха покрай регистратурата на хирургията.

— Ще се наложи да изчакате, докато ви настаним в стаята ви — отвърна безизразно санитарят и се насочи към вратите.

Обхвана я чувство на отчаяние, когато застанаха до асансьорите. Бе грубо преместена от обещаното й убежище и изхвърлена оттам и беше безсилна да го предотврати. Измъчвана едновременно от слабостта, причинена от загубата на кръв и от болка дори при най-лекото движение, тя се чувстваше още по-уязвима. А когато си спомни списъка със злощастните пациенти от серията си, си помисли, че пасва точно на профила. Беше на същите години, здрава сложена на системи, претърпяла хирургическа интервенция и беше относително скорошен абонат на „АмериКеър“. Единствената й утеха бе фактът, че Наджах е задържан.

— Къде ще съм? — попита тя, опитвайки се да открие лъч надежда. — В гинекологичното ли?

Санитарят погледна листчето.

— Не! То е запълнено. Ще ви настаним в стая 609 на етажа на ортопедията.

Лори затвори очи и усети как я пронизва тръпка.

Натъпкан с кофеин, Джак се разхождаше между гишето и входната врата, като периодично поглеждаше навън към дъжда, който се изливаше върху цимента на рампата. С течение на времето бе започнал да мисли дали да не премине към план „Б“, което означаваше да се откаже от задаването на въпросите, записани от Лори, да се върне обратно в Патологическия, да вземе материалите от бюрото й и да препусне към „Манхатън Дженерал“.

— Д-р Степълтън! Хей, д-р Степълтън!

Дочувайки името си през шума от разговорите и плача на бебетата, Джак погледна към регистратурата на спешното и видя Салвадор, който му махаше да се върне обратно към гишето. Близо до него стоеше момиче с вид на петнайсетгодишно. Беше изправена, с широки рамене, светло кестенява коса, разделена по средата на път и сложена зад ушите. Очите й бяха огромни, носът — тесен и леко чип.

— Това е д-р Шърли Мейранд — каза Салвадор и посочи кардиоложката, когато Джак бързо се обърна.

Бе хипнотизиран от младостта на жената. За първи път в живота си се почувства остарял. Макар да наближаваше петдесет, играта на баскетбол с хлапета на половината на неговите години го караше да забрави колко възрастен е всъщност. Тази жена срещу него беше изкарала колеж, медицинско училище и поне няколко години като стажант.

— Какво мога да направя за вас? — попита го тя. Дори гласът й му се стори пубертетски.

След като й се представи, той извади страницата с електрокардиограмата на Собчак и я подаде.

— Ще ви оставя — каза Салвадор и изчезна нанякъде.

— Знам, че не е много — продължи Джак, посочвайки лентата с диаграмата — но се питах дали бихте могли да я коментирате.

— Ужасно къса е — въздъхна кардиоложката, докато се вглеждаше.

— Да, но това е всичко, с което разполагаме. — Джак забеляза, че косата на Шърли криволичеше, сякаш си проправя път от челото към тила й.

— И какъв е изводът?

— Добър въпрос. Нямам представа. Направена е по време на неуспешния опит за реанимиране.

Тя го погледна и Джак осъзна, че една от причините очите й да изглеждат толкова големи е невинната изненада, която излъчваха.

— Не знам какво да кажа — поклати глава Шърли. — Трябва ми повече, за да мога да съм сигурна.