Робин Кук - Маркер

— Не — отвърна Джак през рамо.

Санитарят от нощната смяна, Майк Пасано, реагира по същия начин, когато чу гласа на Джак в облицованата с плочки морга.

— Да не би да имаме нов случай за аутопсия?

— Не, не, спокойно. Просто толкова обичам това място, че не мога да стоя далеч от него.

Петият етаж бе толкова слабо осветен, че оранжевата врата на офиса изглеждаше с мръсен зелено-кафяв цвят. Когато влезе вътре, Джак включи лампите на тавана и примига от внезапния блясък. Седна на стола на Лори и събра всички материали, свързани с нейните случаи. Имаше две спретнати купчинки болнични картони. Близо до тях лежаха списъците на Роджър и блокче с листчета. Върху блокчето стоеше лист, на който Лори бе записала как според нея са свързани отделните случаи, както и две напомнящи бележки: едната — да покаже ЕКГ-то на Собчак на кардиолог и другата — да попита що за лабораторен тест представлява MASNP. Под бюрото Джак видя смачкана бележка, върху която думите — написани с ръката на Лори — едва се четяха. Той успя да разчете MEF2A, след което се мъдреше голям въпросителен знак. Нямаше представа какво трябва да означават тези букви.

Онова, което не беше видял все още беше дискът, за който той бе напомнил на Лори да направи в офиса на Роджър. Бързо прегледа всичко по бюрото, дори отвори чекмеджето. Нямаше никакъв диск. Къде може да го е сложила? Хвърли поглед към часовника. Почти един и половина след полунощ.

Пое си дълбоко дъх и се опита да подреди мислите си. Кофеинът го беше превъзбудил и му беше трудно да се концентрира. Не му харесваше, че не е в „Манхатън Дженерал“ при Лори, но пък и не можеше да стои часове наред в чакалнята на хирургията. Както самата Лори бе предложила, на него вече му бе хрумнало да отнесе всички материали в болницата и там да се занимава с тях. Но преди да го направи, му дойде друга идея. Можеше да се опита да получи отговор на трите въпроса, стоящи на листчетата на Лори. Наблизо имаше няколко болници, в които можеше да потърси консултация.

Изправи се и се разрови из картоните, докато откри този на Собчак и извади графиката на ЕКГ-то. Разгледа я още веднъж, колкото да се увери, че не я разбира. По същество тя представляваше запис на проводимостта на клетките на сърцето в агонията на клетъчна смърт. Той внимателно отдели електрокардиограмата от картона и я взе заедно с двете листчета, след което излезе от офиса, оставяйки осветлението включено. Натисна копчето на асансьора и вратата мигновено се отвори. Това никога не можеше да се случи през деня. Сякаш той бе единственото живо същество в цялата сграда.

Когато слезе на приземния етаж, той планира стратегията си, макар мозъкът му да скачаше от едно на друго. Помисли си дали да не отиде до нюйоркския медицински център „Белвю“, да се отбие в спешното и да потърси дежурния кардиолог. Предполагаше, че няма да отнеме много време. След това му хрумна да отиде в лабораторията и да види дали не може да се срещне с шефа на нощната смяна. Ако някой можеше да отговори какво се крие под съкращението MASNP и какво означава позитивен MEF2A, това със сигурност беше завеждащият болничната лаборатория. Някъде смътно в съзнанието му проблесна догадката, че двете неща може да са свързани.

Навън продължаваше да пръска, така че Джак буквално прелетя по Първо авеню, скрил под сакото си страницата с ЕКГ-то на Собчак. Спешното изглеждаше досущ като „Манхатън Дженерал“, когато бе отишъл да види Лори. Тълпата не бе намаляла до три след полунощ. Джак се насочи към главната рецепция и привлече вниманието на един от сестринския персонал, с габарити на бодигард в дискотека. Казваше се Салвадор. Около врата му проблясваха дузина златни верижки.

— Аз съм д-р Степълтън — представи се Джак. — Случайно да знаете дали е тук кардиологът, дежурен на повикване?

— Представа нямам, но ей сега ще разбера — каза той, преди да се провикне към свой колега в манипулационната на отсрещната страна. Той доближи свитата си на фуния ръка към ухото си, за да чуе отговора. Другият субект се намираше вън от полезрението на Джак.

— Д-р Шърли Мейранд — повтори Салвадор и се обърна към Джак.

— А дали д-р Мейранд е в момента в спешното?

Мъжът вдигна рамене:

— Не знам.

— Как да я открия?

— Ей сега ще го уредим — каза Салвадор. Той вдигна телефона и набра оператора.

Джак кимна:

— Ще чакам тук. — Той се обърна и огледа наоколо. Ако не друго, поне беше забавно. Пред него, изпълнил пластмасовите столове в чакалнята, се простираше един отрязък от нюйоркския живот в своята пълнота и баналност. Плачещи бебета, залитащи старци, бездомни скитници, хора в скъпи дрехи, пияници и душевно болни, ранени и страдащи — всичкият този народ чакаше да бъде прегледан, излекуван, успокоен.