Робин Кук - Маркер

— Предполагам знаете, че можете да останете вътре само няколко минути — каза Теа. Гласът й беше толкова заповеднически, колкото и физическото й присъствие.

— Оценявам, че изобщо ме допускате да вляза — демонстрира той нехарактерен за него респект пред правилата. При по-нормални обстоятелства би пренебрегнал тези бюрократични изисквания, но сега, когато до голяма степен здравето на Лори зависеше от неговото поведение, се опитваше да бъде благоразумен.

— Имате чудесна съпруга, докторе — усмихна се Теа. Тя е истинска вълшебница, независимо от въздействието на упойката. — За секунда вниманието й се насочи към монитора върху бюрото. Един от пациентите бе получил учестен пулс с компенсаторно прекъсване. Джак използва възможността да погледне Лора, която се бе изчервила виновно, което означаваше, че е излъгала за семейния статус на Джак, за да го допуснат в отделението.

Теа върна вниманието си отново към тях.

— Та какво ви говорех? А, да! Съпругата ви е изключително мила. Повечето от хората, с които се срещаме тук, съвсем не са такива, голяма част не искат да ни сътрудничат и са дори доста войнствени. Но не и съпругата ви. Тя наистина е страхотна.

— Благодаря — кимна Джак. — Оценявам вниманието, което й отделяте.

— Това ни е работата — усмихна се жената.

Лора махна на Джак да я последва и двамата се насочиха към най-отдалеченото легло до стената. Един от медицинските помощници с впечатляваща татуировка на морска сирена върху левия бицепс нагласяше системата на Лори. Продължаваха да й преливат кръв.

— Как е тя, Пит? — попита Лора и погледна към таблото, преди да застане до леглото.

— Спокойна и гладка като коприна — усмихна се мъжът. — Кръвното налягане и пулсът са стабилни.

— Отлично — кимна Лора. Тя сложи ръка върху челото на Лори и я извика по име.

Лори бавно вдигна клепачи и челото й се набръчка от усилието да задържи очите си отворени. Погледна към лекарката, после към Джак и се усмихна спокойно, протягайки ръка към него.

— Спомняш ли си, че ме помоли да ти кажа, когато операцията мине? — попита Лора.

— Всъщност, не — призна Лори, без да откъсва очи от Джак.

— Е, така беше. В момента си добре. Кръвоизливът е спрян. Бих ти препоръчала да не се тревожиш, но виждам, че си спокойна.

Лори бавно обърна глава към нея.

— Благодаря за всичко, което направихте и съжалявам, че провалих съботната ви нощ.

— Не се тревожи.

— Още ли съм в постанестезиологичното?

— Да.

— И ще прекарам нощта тук?

— Със сигурност. Помолих да те оставят тук и да те наблюдават, докато дойда. Интензивното беше пълно, но така е май дори по-добре. Надявам се, че нямаш нищо против. Щеше да ти е трудно да заспиш там, с цялата суетня наоколо. А сега — добави тя — ще ви оставя за малко двамата. С теб, Лори, ще се видим сутринта в седем. Сигурна съм, че всичко ще е наред и ще можем да те преместим на етажа на гинекологията. Знам, че са претоварени през нощта, но утре ще го уредим. Окей?

Лора махна с ръка, усмихна се и излезе. Лори и Джак се спогледаха.

— Колко е часът? — попита със слаб глас Лори.

— Около полунощ.

— Господи! Кога се изниза вечерта? Времето наистина лети, когато човек се забавлява.

Джак се усмихна.

— Добре е, че се шегуваш отново. Как се чувстваш?

— Страхотно. Знам, че звучи странно, но нямам никакви неприятни усещания. Най-лошото нещо е, че устата ми пресъхва. Но когато и това премине, ще мога да кажа, че съм добре закърпена. Беше глупаво от моя страна да допусна проблемът да излезе от контрол.

— Не мисля, че трябва да се самообвиняваш.

— Но е така Да не реагирам на симптомите, да изтласквам от съзнанието си всичко, което може да е потенциално неприятно, е черта от характера ми. Зарових глава в пясъка като щраус. Истинска дъщеря на майка си! Оказва се, че приличам на нея много повече, отколкото ми се иска да призная.

— Започваш да ме плашиш с подобни прозрения. Да не би да се дължат на упойката? — пошегува се Джак. — Какво са ти дали, някакъв серум на истината? Не ми отговаряй! Нека да говорим за нещо по-важно. Казаха ли ти, че си имала извънматочна бременност?

— Сигурна съм, че са ми го казали, но краткосрочната ми памет не е в най-добрата си форма.

— Когато научих, че вече си добре, изпитах странно чувство…

— Странното е, че го казваш — каза тя с лека усмивка — Бил си разстроен, че се е наложило да мина през всичко това?

— Не точно. Това, което исках да ти кажа е, че когато вече се успокоих за теб, усетих тъга заради детето.