Робин Кук - Маркер

Джак кимна. Знаеше, че статистически е права, но това бе слаба утеха. Не му харесваше, че Лори трябва да прекара известно време тук, но осъзнаваше, че в този момент не разполагаха с друг вариант. Можеше да загуби много кръв, ако решеха да я пренасят на друго място.

— Добре съм, наистина — добави тя. — Освен това лекарката ми харесва. Извадих страхотен късмет с нея. Тя ме увери, че след операцията ще ме оставят в постанестезиологичното отделение за наблюдение.

— Какво се е случило със стаята за възстановяване?

Лори се усмихна и сви рамене.

— Не знам. Сега го наричат така. Както и да е, лекарката ми каза, че може би трябва да стоя почти цялата нощ и ако ме оставят, тя ще иска да съм в интензивното заради многото загубена кръв. Нито един от моите случаи не е станал в интензивното. Ще съм на сигурно до утре, когато ще можем да мислим за преместване на друго място. Баща ми може да ме вземе в Университетската болница и дори лекарката ми да не дойде с мен, предишният ми гинеколог ще я замести, сигурна съм.

Джак кимна. Не беше очарован, но разбираше, че е права. Освен това по отношение на спешната хирургия „Манхатън Дженерал“ беше най-доброто.

— Сега успокои ли се?

— Предполагам — стисна ръката й той.

— Чудесно — каза Лори. — Да не забравяме, че главният заподозрян е в ареста.

— Не бих разчитал много на това — каза Джак.

— Нито пък аз, ако това бе единственото. Но то ми действа все пак успокоително.

— Добре, добре. Сега това е най-важното. Идеята да си в това отделение под наблюдение ми харесва. Много по-сигурно е. Колкото до Наджах — всичко засега е само предположение.

— Несъмнено — съгласи се Лори. — Което ме води до следното предложение. Няма смисъл да стоиш тук, докато ме оперират. Защо не се върнеш в Патологическия и да прегледаш документите на бюрото ми, най-вече списъка на Роджър. Можеш дори да го донесеш тук. Записала съм върху него някои идеи, но е добре и ти да ги видиш, особено ако зациклим с Наджах.

— Съжалявам — категорично се противопостави Джак. — Нямам никакво намерение да ходя никъде, докато те оперират. Точка!

— Добре, не се ядосвай! Беше просто предложение.

— Благодаря, но няма да стане.

Той погледна към екрана зад гърба й. Забеляза, че кръвното й налягане е ниско, а пулсът — висок, но беше доволен, че показателите остават стабилни.

— Джак — каза Лори и стисна ръката му. — Съжалявам, че бях толкова раздразнителна този следобед. Сбърках, че не исках да разговаряме. Извинявай.

— Извинението се приема — погледна я той. — Аз също съжалявам, че бях толкова докачлив. Ти имаше предостатъчно причини да си объркана. Проблемът е, че ме беше яд на самия мен. Разбира се, това не е извинение, но…

— Добре, Лори — долетя един приятен глас. Лора Райли влезе в стаята заедно с една санитарка. — Операционната е готова и всичко, от което се нуждаем, си ти.

Лори представи Лора на Джак, но разговорът беше кратък, защото горе ги чакаха.

— Ще има ли проблеми, ако наблюдавам? — попита Джак.

— Не мисля, че идеята е добра — каза Лора без колебание. — Но тъй като сега е вечерната смяна, мога да ви заведа до чакалнята на хирургическото и да почакате там. Това малко нарушава правилата, но нали все пак сте лекар. Веднага щом се погрижим за Лори, ще ви уведомя. Стига, разбира се, всичко да е наред с нея.

— Всичко ще е наред — усмихна се Лори.

— Ще се кача в чакалнята — съгласи се Джак. — Но може би е добре първо да дам кръв. Лори и аз сме от една кръвна група и ако се наложи да й преливате, бих искал аз да съм донорът.

— Страхотно — каза Лора. — Ще се възползваме. — Тя се обърна към Лори: — Сега да тръгваме към операционната и да те приготвим. — Санитарката освободи колелата на количката и я насочи към вратата.

— Извинете — долетя един властен глас.

Джаз спря и се обърна. Беше собственикът на няколкото магазина на Кълъмбъс авеню, които тя посещаваше. Той я потупа по ръката.

— Забравихте да платите — каза мъжът, посочвайки платнената й чанта, която бе преметнала през рамо.

На лицето й се появи крива усмивка. Прецени, че този анемичен тип тежи не повече от петдесет килограма с мокри дрехи. Беше поразително колко нахални могат да са някои хора, макар да няма начин да ги спреш. Разбира се, можеше и да е въоръжен, макар да не й се вярваше. Беше в чиста бяла престилка, вързана на кръста, което правеше невъзможен достъпа до каквито и да са джобове.

— Взехте мляко, хляб и яйца, но не платихте — изреди мъжът, след което сви устни. Нямаше съмнение, че е разгневен и се държеше сякаш е готов да се бие, което беше пълна глупост, освен ако нямаше черен пояс по някое екзотично бойно изкуство. Тя беше по-висока от него, очевидно в по-добра форма и дясната й ръка държеше Глок в джоба на якето.