Робин Кук - Маркер

— Може да е допринесло, а може и да не е — каза Лора. — Междувременно искате ли да телефонирате на някога?

— Вече се обадих на човека, който бих искала да е тук.

— Добре, отивам в хирургията, за да видя дали всичко е готово. Ще се върна след малко.

— Благодаря ви отново. И съжалявам, че ви провалих съботната вечер.

— За какво говорите? Важното е да ви оправим.

Лори остана сама. Усети любопитство, сякаш целият епизод се отнасяше до някой друг. Можеше да чуе предателските доказателства за драми, разиграващи се наблизо и да види хората, които бързаха да изпълнят различни спешни поръчения.

Почувства се щастлива, че има лекар като Лора Райли и беше благодарна на Сю, че й я е препоръчала. Убедена в професионализма, който тази жена излъчваше, Лори вече не изпитваше предишния страх от операция. Знаеше, че това се налага. Страхуваше се единствено да не стане поредната жертва на серийния убиец. Тя въздъхна и се опита да изгони тази мисъл от съзнанието си. Насочи мислите си към Джак и се запита да ли е получил вече съобщението й. Предполагаше, че може да й е сърдит и да не дойде. Ако беше така нямаше престава какво трябва да направи.

Джак успя да изиграе Флаш — финт с глава, лъжливо движение за стрелба, пас, светкавично завъртане и за миг Флаш изгуби представа за местоположението му. Докато Флаш се осъзнае, Джак вече бе успял да се промъкне под коша. Уорън бе видял движението с крайчеца на окото си и изстреля перфектен пас към чакащите му ръце. Джак се завъртя и излетя в подскок да пусне топката отгоре и да спечели изравнителната точка. За съжаление, не това се получи. Поради някаква необяснима неточност от страна на Джак топката не отскочи от таблото и не мина през коша, както бе възнамерявал. Вместо това тя се заклещи между ринга и таблото и остана там.

Играта спря. Тотално смутен, че е пропуснал такъв лесен изстрел, Джак подскочи, за да освободи топката. След това, за допълнително унижение, един играч от противниковия отбор я сграбчи, напусна наказателното поле и отстреля един дълъг пас към Флаш, който се възползва от предимството, че Джак е под коша и не го пази. Джак можеше само да изгледа безсилно как Флаш се носи към отсрещния край и стреля — за разлика от самия него — право в техния кош. Мачът свърши. Отборът на Флаш спечели.

Джак се измъкна от игрището, искаше му се да изчезне. Заобиколи няколко локви покрай линията и опрял гръб в металната ограда, се отпусна и седна на едно сухо местенце. Уорън се мотаеше наоколо с ръце на хълбоците и насмешлива усмивка върху лицето. Беше с петнайсет години по-млад от Джак и с тяло, на което можеше да завиди всеки модел на мъжко бельо. Като най-добър играч в квартала и желан съотборник, той мразеше да губи и не само защото това означаваше да остане една или две игри извън игрището. За него това бе лична обида.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — не издържа той накрая. — Как можа да изпуснеш такава топка? Мислех, че си се оправил, но това определено е едно от най-жалките ти изпълнения.

— Съжалявам, човече — каза Джак. — Предполагам, че не съм бил съсредоточен.

Уорън се изсмя подигравателно, преди да се отпусне до Джак с щръкнали нагоре колене. Срещу тях се заформяше група от петима, готови да вземат Флаш и неговия отбор. Въпреки лошото време и фактът, че е събота през нощта, се беше събрала голяма тълпа.

Джак бе възстановил до известна степен формата си през последните няколко седмици, но този следобед натякванията на Лори и влизането й в ролята на жертва го бяха извадили от равновесие. Той можеше да й съчувства заради онова, с което се сблъскваше, но от негова гледна точка тя нямаше представа какво значи наистина да си жертва. И като връх на всичко продължаваше да се дразни на чувството му за хумор, което бе единствената му защита срещу грубата реалност, в която съдбата и „АмериКеър“ го бяха хвърлили. А най-лошото от всичко беше, че не искаше да слуша какво мисли той за нейната изненадваща бременност. След като го зашемети с новината, той очакваше да сподели с нея чувствата си, всичките „за“ и „против“. Беше започнал да възприема идеята за ново семейство като реална и дори осъзна, че не се плаши чак толкова, колкото си мислеше. До този следобед, когато тя отново го притисна за незабавни отговори.

— По дяволите! — въздъхна той, свали лентата от челото си и я хвърли на тротоара.

Уорън го изгледа въпросително.

— Човече, в лоша форма си! Нека да позная! Лори продължава да те действа.