Робин Кук - Маркер

— Предполагах. Но тази кардиограма е за съжаление на вече мъртъв пациент, което вие знаете. Мисълта ми е, че коментарът ви няма да навреди на пациента, дори ако направите погрешно предположение.

Тя отново впери очи в диаграмата и започна монотонно да нарежда съкращения и факти в подкрепа на хипотезата си, за които не беше и чувал.

Джак стисна зъби. Беше нечестно тази дребна млада жена да го кара да се чувства едновременно стар и глупав.

— Може би — предположи той — ще е най-добре да ограничите коментара си до нещо, което бих могъл да разбера. В смисъл, можете да ми кажете впечатлението си, без да ми съобщавате как сте стигнала до него.

— Това наистина ме навежда на определена мисъл — каза Шърли и го погледна. — Но имам една идея!

— Чудесно! И каква е тя?

— Д-р Хенри Уо, един от шефовете ми, в момента е в спешното. Беше извикан да направи ангиограма на предполагаем остър инфаркт на миокарда. Защо не отидем да му го покажете?

Джак се съгласи с удоволствие.

Вратата на асансьора се отвори и санитарят със сумтене избута количката на Лори в коридора на шестия етаж. Тя сгърчи лице от болка при раздрусването. Каквото и да й бяха дали против болка, то вече не действаше.

Макар да се чувстваше точно толкова изплашена, колкото когато напусна предишното отделение, поне се бе примирила с действителността, че не е по силите й да направи много, докато не се добере до телефона. Беше попитала санитаря къде са принадлежностите й с идеята да вземе клетъчния си телефон. За съжаление мъжът нямаше представа.

Той побутна количката към късия коридор от асансьора към сестринския пункт, осветен като фар в мрачната и почти спяща болница. Разположените на голямо разстояние по стените аплици с матови стъкла хвърляха призрачна светлина.

Санитарят ускори, но след малко спря до сестринския пункт, остави Лори в количката и се приближи до таблото. Виждаха се две сестри — едната с късо подстригана коса, а другата на конска опашка. Двете погледнаха едновременно към санитаря, когато той остави с плясък картона на Лори върху плота.

— Има пациент за вас.

Сестрата с късата коса взе картона и прочете името върху него, след което веднага се изправи.

— Е, госпожице Монтгомъри, трябва да призная, че вече се чудехме къде сте.

Санитарят се затътри обратно към асансьора, а двете сестри застанаха отстрани на носилката. Бяха облечени в бели престилки. Тази с късата коса имаше матова кожа, очи с бадемовидна форма и тесен, орлов нос. Тенът на другата беше блед, лицето й имаше широки черти, с намек за азиатски ген. Тъй като и двете бяха осветени изотзад от стенните лампи, ясно се виждаха само изпъкналостите на костите. Останалата част от лицата им тънеха в сянка. На Лори, която и без това бе вече разтревожена, и двете й се сториха зловещи.

— Трябва да използвам телефона — каза тя, местейки очи от едната към другата, като се опитваше да прецени коя е главната.

— Джаз, ще я закарам до стаята й и ще я настаня — каза жената с азиатските черти, игнорирайки молбата на Лори.

— Благодаря, Елизабет — отвърна Джаз, — но мисля лично да се погрижа за госпожица Монтгомъри.

— Сериозно? — Елизабет изглеждаше наистина изненадана.

— Хей! — обади се Лори с раздразнение. — Трябва да използвам телефона.

— Заемай се тогава — обърна се Елизабет към колежката си и тръгна обратно към стола си.

Джаз хвърли картона на Лори в носилката до краката й, мина отзад и започна да бута количката.

— Извинете! — каза Лори и се извърна назад, за да види сестрата. — Наистина ми се налага да се обадя по телефона. — Тя се присви от болката, когато колелата се затресоха надолу по дългия, тъмен коридор.

— Чух ви още първия път — каза Джаз. В гласа й се отрази напрежението от бутането на количката. — Мисля, че трябва да ви напомня, че е три и половина след полунощ.

— Знам колко е часът — сопна се Лори. — Трябва да се обадя на лекарката си. Не трябваше да ме местят тук. Трябваше да остана за наблюдение, докато на сутринта ме прегледа лекарката ми.

— Не ми е приятно да ви го съобщавам — каза Джаз, — но лекарката ви, както и всички останали лекари, вече спят. Няма да й е приятно да я занимавате с логистични проблеми.

— Спрете тази количка най-сетне — извика Лори. — Няма да отида в тази стая.

— О? — Джаз вдигна вежди, но не изглеждаше разколебана. Тя продължи напред с много по-голяма скорост от санитаря. Нямаше търпение да остави Лори в стаята й. По-рано тази вечер, когато Джаз бе пристигнала в болницата й отне доста усилия да разбере къде се намира тази Монтгомъри. В началото дори си помисли, че господин Боб е сбъркал името на болницата, но се оказа, че проблемът е в закъснялото вкарване на името на Лори в компютърната система. Беше го разбрала, когато проверяваше записванията в спешното, докато вземаше ампулата калий.