Робин Кук - Маркер

— Направете го. И щом ще ходите и без това, кажете някоя от тях да дойде веднага.

След като почти хвърли епруветката върху подноса, жената излезе.

Тежката тишина на спящата болница отново се спусна около Лори. Започваше да се тревожи за разсъдъка си. Наистина ли бе видяла в списъка на Роджър тези имена, или умът й играеше някакви номера? Не беше сигурна. Но онова, което знаеше със сигурност беше, че неистово иска Джак да се върне и да я измъкне оттук.

Като се опитваше да не се поддава на усилващата се болка тя започна да се извива за да стане от леглото. Искаше да мине под перилата и бе на половината път, когато Джаз влезе.

— Стой там, момиче! — извика тя. — Какво си въобразяваш, че правиш?

Лори я погледна с неприкрито презрение.

— Трябва да намеря някоя сестра, която ще отговаря, когато я извикам.

— Нека ти кажа нещо, скъпа — изгледа я Джаз. — Не си единствената пациентка на този етаж и едва ли си най-болната. Имаме приоритети, които съм сигурна, че ще разбереш, ако престанеш да мислиш само за себе си. Какво искаш, болкоуспокоително ли?

— Искам телефон — отвърна Лори. — Този, който е на нощното шкафче, няма сигнал.

— За работата на телефона ти отговаря дневната смяна на отдела по съобщения. Сега е нощната смяна. Нямаме време за такива работи.

— Къде са личните ми вещи? — попита я Лори. Всичко щеше да се оправи, ако се докопаше до клетъчния си телефон.

— Сигурно още са в хирургията.

— Искам да ми ги донесат веднага.

— Ти май доста работи искаш — подигра й се Джаз. — Но чуй ме, сладурано! Тази нощ хирурзите са много заети, което означава, че и ние сме заети. Ще ти донесат боклуците, когато имат време, ясно ли е? А сега ме извини, но трябва да проверя някои пациенти.

— Чакайте! — извика й Лори, преди да е успяла да затвори след себе си. — Искам да ми откачите тази система.

— Съжалявам — поклати глава Джаз. Тя се върна в стаята и заставайки отстрани на леглото, без никакво предупреждение, я бутна назад в леглото. Лори потрепера от болка. Беше изумена от силата на тази жена. — Ти беше в шок, когато те докараха в спешното — продължи сестрата. — Нуждаеш се от тази система. Нуждаеш се от течности и може би от още кръв.

— Може би от друга система — не спираше Лори. — Искам да махнете тази. Ако вие не я свалите, ще го направя аз.

Джаз я погледна втренчено.

— Много си самоуверена, а? Е, може да имаш известни затруднения, докато я махаш. Това е периферна централна линия, което звучи малко несъвместимо, но представлява дълъг катетър, който е забоден под тази малка превръзка покриваща входящата игла. Ще се наложи да изтръгнеш и доста плът, ако тръгнеш да я дърпаш.

— Искам лекаря ми да дойде — не се предаваше Лори. — Иначе ще сваля тази система каквото и да става, и ще се махна оттук.

Тънката безочлива усмивка на сестрата се стопи.

— Прекаляваш! Сериозно. Прочетох, че си имала кръвоизлив тази вечер и сега, няколко часа по-късно, вече раздаваш заповеди. Ще ти кажа какво ще направя. Ще извикам лекаря и ще му кажа точно какво си ми казала. Как ти звучи?

— Ще е по-добре аз да й го кажа.

— Може би, но е проблематично, тъй като телефонът ти не дава сигнал. Както и да е, аз ще й се обадя, ще й обясня ситуацията точно, включително отказа ти да дадеш кръв за изследване на съсирването и ще се върна веднага. Така става ли?

— Като за начало — отстъпи Лори.

Когато сестрата излезе, тя се отпусна на възглавницата. Леглото й бе вдигнато под ъгъл от трийсет градуса. Слепоочията й пулсираха, а болката от операцията се усилваше и тя се разтревожи дали някои от шевовете не са се скъсали. Паниката й растеше. Тя си пое дълбоко дъх и издиша бавно, опитвайки се да се успокои. Затвори очи. Беше добре, че Джаз ще се свърже с Лора Райли, макар да предпочиташе да е с Джак. Но, както вече бе казала, това бе за начало.

За пореден път нещата се развиваха не според желанията на Джак. Дейвид Ханкок бил в обедна почивка, но щял да се върне всеки момент. Отначало Джак си помисли, че това трябва да е някаква форма на шега, тъй като бе минало полунощ, но бързо се сети, че хората работещи нощна смяна, имаха напълно обратна представа за времето и за тях храненето по средата на смяната си беше обяд, без значение колко показваше часовникът.

Джак крачеше неспокойно из стаята, когато Дейвид се появи. Беше слаб мъж с неопределен произход. Сякаш като компенсация за оскъдната коса той носеше рядка прошарена козя брадичка и мустаци, които му придаваха дяволски вид. Изслуша молбата на Джак без да каже нищо, преди да вземе бележката, написана от Лори. Докато се вглеждаше в нея, всмукна шумно през зъби.