Робин Кук - Маркер

— Предлагам да се качим в офиса на д-р Русо — обади се Лу.

Понеже беше събота, административният етаж бе почти пуст. Един униформен полицай, който четеше вестник, скочи при появата им. Зад него бе затворената врата на офиса на Роджър, с опъната пред нея жълта полицейска лента.

— Надявам се, че вътре не е влизал никой — обърна се Лу към униформения.

— Не и след като се обадихте сутринта, лейтенант.

Лу Солдано кимна и отмести лентата, но преди да е успял да отвори, някой го извика по име. Той се обърна и видя висок, строен мъж с вид на кинозвезда, който крачеше към него с простряна ръка. Песъчливо-русата му коса проблясваше в златно, лицето му бе загоряло, което караше сините му очи да изглеждат още по-сини. Имаше вид на човек, който сякаш току-що се е върнал от Карибите. Лу се стегна.

— Аз съм Чарлз Кели — каза мъжът и стисна силно ръката на лейтенанта — и съм президент на „Манхатън Дженерал“.

Лу се беше опитал да се свърже с него предишния ден, но му беше отказано, сякаш тази среща бе под достойнството на президента.

— Съжалявам, че не успях вчера да ви приема — продължи той. — Беше ужасен ден.

Лу кимна. Забеляза, че Чарлз хвърля погледи към Лори и Джак и побърза да му ги представи.

— Боя се, че познавам д-р Степълтън — произнесе сковано президентът.

— Добра памет — кимна Джак. — Беше преди поне осем години, когато бяхте загазили с онези опасни микроби и аз ви помогнах.

Мъжът премести очи върху Лу.

— Какво правят те тук? — Гласът му не беше особено радушен.

— Помагат ми в разследването.

Той кимна сякаш обмисляше обяснението му.

— В понеделник ще уведомя д-р Бингъм, че са били тук. Както и да е, просто исках да ви се представя, лейтенант, и да ви уверя, че съм готов да ви помогна с всичко възможно.

— Благодаря — каза Лу. — Мисля, че в момента се справяме добре.

— Има нещо, което бих искал да ви питам.

— Окей, давайте.

— С тези две убийства в рамките на толкова малко време ми се иска да ви помоля да бъдете колкото се може по-дискретен, особено за жестоките подробности, разкрити днес. Освен това бих искал да ви помоля почтително цялата информация, която ще бъде публикувана, да мине през нашия отдел „Връзки с обществеността“. Трябва да мислим за институцията и да ограничим всякакви допълнителни щети.

— Боя се, че някаква част от зловещите факти вече е стигнала до медиите — призна лейтенантът. — Нямам представа как е изтекла, но бях принуден да дам малка пресконференция. Мога да ви уверя, че не съм споменавал никакви подробности. В подобно разследване това не е желателно.

— Точно това мисля и аз — каза Чарлз, — макар и по различни причини. Във всички случаи оценяваме помощта, която можете да ни окажете при тези трудни обстоятелства. Желая ви късмет в работата!

— Благодаря, сър — кимна Лу.

Президентът на болницата се завъртя и се насочи към офиса си.

— Ама че задник! — поклати глава Джак.

— Бас ловя, че е завършил Харвард — процеди злобно лейтенантът.

— Стига — прекъсна ги Лори, — трябва да се връщам в Патологическия.

Лу отвори вратата и тримата влязоха в офиса на Роджър.

Докато Лори се колебаеше на прага, двамата мъже се отправиха директно към бюрото. Тя обходи с очи стаята. Беше неестествено да е тук, а Роджър да го няма. Беше се запознала с него само преди пет седмици и знаеше дълбоко в себе си, че не го познава достатъчно, но го харесваше и може би дори го обичаше. Бе усетила интуитивно, че е добър човек и я бе подкрепил, когато се нуждаеше от това. В известен смисъл можеше дори да се окаже, че донякъде се е възползвала от него, което я накара да изпита вина.

— Лори, влизай! — извика й Лу.

Тя прекрачваше прага, когато клетъчният й телефон иззвъня. Беше операторът от Патологическия със съобщението, че има нов случай от полицейския арест. Тя го увери, че се връща след час. Смъртните случаи в ареста бяха всеизвестни, а това определено означаваше, че трябва да се заеме с тази аутопсия преди понеделник.

— Доста неща взехме — каза Лу, когато тя се присъедини към тях. — Тези листове може да се окажат най-важното. Някои от имената са отбелязани дори със звездички. — Той подаде листовете на Джак, който им хвърли по един поглед, преди да й ги подаде. Тук бяха и данните за д-р Хосе Кабрео и д-р Мотилал Наджах.

— Времето, когато се е преместил в „Дженерал“ и фактът, че предпочита да работят нощна смяна говорят достатъчно красноречиво — промърмори Лори.

— Чудя се защо заповедта за ареста му не е тук — попита Лу. — Това е важно за човек, който има достъп до контролирани субстанции.