Робин Кук - Маркер

— По дяволите, не! — сопна му се тя. — Може и да съм разменила някоя по-остра дума със завеждащата, но никога с доктор. На пръстите на едната си ръка мога да преброя случаите, когато изобщо съм видяла доктор тук по време на нощната смяна. Те всички нощем са си вкъщи, чукат жените си.

— Разбирам — кимна Роджър. Той не направи коментар на думите й, а побърза да се върне към началото на разговора. — Значи завеждащата в „Свети Франциск“ не е била толкова компетентна, колкото би ви се искало?

По лицето й премина тънка усмивка.

— Познахте, но то не е изненадващо. Нощните смени привличат особняци.

Той кимна.

— Не че съм любопитен, но никога ли не сте помисляли да споделите обвиненията си, щом не сте се разбирали кой знае колко със завеждащите?

От лицето й изчезна всяка следа от усмивка.

— О, да! Аз съм виновна, че тези две дебелани бяха толкова тъпи! Я стига!

— Тогава защо се преместихте?

— Исках промяна, освен това исках да се преместя в града.

— А защо избрахте нощната смяна?

— Тъй като има по-малко глупости. Е, и тук ги има, но са много по-малко, отколкото в дневната или вечерната. Когато бях в армията, бях назначена на независима служба. Предпочитам да работя сама.

— Значи сте била при военните?

— Дяволски сте прав. Бях във военноморските сили по време на първата война в Залива.

— Интересно — промърмори Роджър. — Кажете ми, какъв е произходът на фамилията ви — Ракоци?

— Унгарски. Дядо ми е бил борец за свобода.

— Само още един въпрос, ако не възразявате. — Той се опита да прозвучи безгрижно. — Знаете ли, че когато сте били в „Свети Франциск“ там е имало серия от подобни смъртни случаи?

— Трудно е човек да не научи такова нещо.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си. Мисля да последвам съвета ви и да отида в гинекологичното, но може би ще се наложи да ви попитам още нещо. Ще имате ли нещо против, ако се върна след това?

— Не, разбира се.

Той се опита да се усмихне успокоително, преди да излезе от стаята и да се насочи към асансьорите. Поклати глава. Не можеше да повярва. Беше говорил с двама души от списъка и бе чул за трети, а му се струваше, че за всекиго от тях можеше да каже, че е достатъчно безскрупулен, за да направи немислимото.

Джаз се измъкна от хранилището и видя как Роджър се насочва към асансьорите. Не можеше да повярва! Бедите валяха една след друга. „Наказването“ вървеше гладко до Люис, после всичко се обърка. И точно когато бе елиминирала една потенциална заплаха, се бе появила друга. Ама че гадняр, промърмори тя. Беше разбрала от начина, по който е облечен и по който говори, че е от онези копелета от Айви-лигата.

Когато Роджър стигна до асансьорите и натисна бутона, се обърна и погледна към сестринския пункт. Джаз побърза да се изтегли навътре. Не искаше да я вижда, че гледа след него, сякаш е разтревожена. Тя тръсна глава, после удари силно с длан по плота. Няколко листа се разлетяха и паднаха на пода.

Какво да правя, по дяволите , промърмори тя и отново тръсна глава. Мина й през ума да звънне на господин Боб, но бързо отхвърли тази идея. Имаше чувството, че ако се оплаче от нещо, може да не получи повече имена. Щяха да я отстранят от операцията. Беше съвсем просто.

Тя сви рамене. Не можеше да мисли за нищо друго. Макар да я измъчваха тревоги, не знаеше какво да прави, освен че трябва да е внимателна, тъй като този скапаняк от администрацията можеше да предизвика нещо много по силно от вълнички, ако се съдеше по думите му.

Вратата на асансьора се отвори и Роджър слезе на седмия етаж. Отляво, зад двойните врати, беше медицинската администрация, а отдясно зад подобни врати се намираше гинекологичното отделение. Той тръгна натам. За разлика от етажа на хирургическото долу, тук имаше много хора както в сестринския пункт, така и по коридора. Видя един санитар, който буташе към асансьорите количка с пациент, покрит с чаршаф и предположи, че точно това е пациентът, за когото бе дошъл да се поинтересува.

Приближи се до сестринския пункт и няколко минути стоя и гледа. Количката с дефибрилатора бе паркирана срещу стената. Хората разговаряха на малки групички, повечето изглежда обсъждаха напразните усилия на екипа за реанимация.

— Извинете — обърна се Роджър към жената, която стоеше срещу него. Тя пишеше нещо забързано, но вдигна глава и го погледна. Както и Джаз, бе облечена в бяла престилка, но излъчваше учтивост и уважение. Бе пълничка, с пръснати по носа лунички. — Бихте ли ми казали коя е завеждащата сестра?