Робин Кук - Хромозома 6

Дейността на компанията се оказа толкова успешна, че само няколко месеца след изграждането на центъра, тя започна да предлага услугите му и на други фирми, действащи в областта на биотехнологиите — най-вече на гигантските фармацевтични конгломерати. Бързият растеж стресна дори собствените икономически експерти на „ГенСис“. Зоната се превърна в невероятен финансов успех.

Кевин паркира до друг автомобил с двойно предаване, собственост на доктор Едуардс. Позна го по лепенката на бронята, на която пишеше ЧОВЕКЪТ Е МАЙМУНА. Слезе и се насочи към двойната остъклена врата, на която имаше табела ВЕТЕРИНАРЕН ЦЕНТЪР. Кабинетът на доктор Едуардс беше току зад нея, а след него се простираха лабораториите.

Посрещна го секретарката Марта Блумър, чийто съпруг беше началник на гаража.

— Доктор Едуардс е в крилото с шимпанзетата — информира го тя.

Кевин смени посоката. Крилото с шимпанзетата беше едно от малкото места в центъра, които познаваше. Бутна втора остъклена врата и тръгна по главния коридор на ветеринарната болница. Всичко тук изглеждаше съвсем като в нормално здравно заведение — служителите бяха облечени в стерилни халати, мнозина от тях носеха стетоскопи, преметнати през врата.

Няколко души му кимнаха, други спряха да го поздравят. Кевин отговаряше сдържано. Не знаеше имената на почти никой от тези хора.

Бутна поредната остъклена врата и се озова в сградата на приматите. Във въздуха се появи едва доловима животинска миризма, до коридора долитаха писъци и вой. Големите клетки за маймуните се намираха зад стени от армирано стъкло. Около тях се въртяха мъже с комбинезони и гумени ботуши, много от тях държаха маркучи в ръце.

Крилото на шимпанзетата се намираше в едно от задните крила на комплекса, почти скрито в буйната джунгла. То също беше на три етажа. Кевин бутна вратата на приземния етаж и веднага отбеляза промяната в звуковата картина. Тук преобладаваха пронизителните писъци.

Размаха ръце да привлече вниманието на един от мъжете в работни комбинезони. От него разбра, че доктор Едуардс се намира във ветеринарната лечебница, разположена в блока за бонобо.

Изкачи се по стълбите до втория етаж. Стори му се странно, че докторът е именно в блока на бонобо — там, където се бяха запознали.

Преди шест години дори не беше чувал думата бонобо, но след като тези същества бяха избрани за опитите му, бързо научи всичко за тях. Бонобо бяха далечни братовчеди на шимпанзетата, но живееха и се размножаваха само в един район на света: периметър от около 40 хиляди квадратни километра девствена джунгла в централната част на Заир. Стадата им бяха там от незапомнени времена — според някои учени от милион и половина години, и живееха в пълна изолация от себеподобните си. За разлика от шимпанзетата, при тях се беше запазил принципът на матриархата и случаите на мъжкарска агресивност се наблюдаваха много по-рядко. Това им позволяваше да живеят в доста по-многобройни стада. Често ги наричаха шимпанзета-пигмеи, но това не отговаряше на истината. Първо, защото някои екземпляри бонобо са по-големи дори от най-едрите шимпанзета и второ, защото те са напълно отделен вид. Откри доктор Едуардс приведен над малка клетка за аклиматизация. Пъхнал ръце между решетките, той се опитваше да осъществи контакт с един доста едър женски екземпляр.

В дъното на клетката се беше оттеглила друга женска. Изпълнените й с ужас очи скачаха от предмет на предмет. Доктор Едуардс издаваше тихи гукащи звуци, имитирайки позивните на бонобо, които не се различаваха много от тези на шимпанзетата. Беше висок мъж, поне с десетина сантиметра над Кевин, чийто ръст беше някъде към метър и седемдесет и пет. Снежнобялата му коса влизаше в ярък контраст с черните вежди и мигли. А самите вежди винаги бяха повдигнати нагоре, което, в комбинация с бръчките по челото, му придаваше вечно учуден вид.

За известно време Кевин безмълвно гледаше. Още при първата среща с доктор Едуардс изпита възхищение от умението му да контактува с животните. Умение, което очевидно притежаваше по рождение, тъй като то не фигурира сред нещата, които могат да бъдат научени.

— Извинете — обади се най-сетне той.

Доктор Едуардс изненадано подскочи, а бонобото изпищя и се оттегли в дъното на клетката.

— Много съжалявам — промърмори Кевин.

— Няма за какво — засмя се доктор Едуардс. — Толкова се бях унесъл, че не чух влизането ти…

— Не исках да ви стресна, доктор Едуардс… — започна Кевин, но другият вдигна ръка: